— Тогава решението ми е вече взето. Още утре рано сутринта тръгвам за Сейнт Луис и пак ще взема писмото, за да разговарям там с господата за пушките.
— Не прибързвайте! Има някои важни моменти, които трябва добре да се обмислят.
— Кои са те?
— Яконпи Топа съобщава, че е отнел от мъжа ви огромно количество кожи, ала не пише дали смята да му ги върне.
— Но това се разбира от само себе си!
— О, не! Ако искаше да му ги даде, след галопиращия кон в писмото си щеше да изобрази тази грамада. Също така споменава само за вашия съпруг, но не и за неговите бели спътници. Нали мистър Хилър не тръгна сам?
— Взе със себе си още шест души.
— Виждате ли! Значи и те са пленници на кикатсите, освен ако вече не са умрели на кола на мъченията.
— А не е ли възможно изобщо да не са заловени?
— Възможно е, ала не е вероятно. Предполагам, че са били заедно с него при индианците змии, нали?
— Разбира се.
— Ако мъжът ви беше попаднал в ръцете на кикатсите без тях, спътниците му непременно щяха да узнаят за пленяването му и щяха да изпратят вест до вас или до Сейнт Луис по възможно най-бързия начин. А в случай, че бяха свободни, отдавна да бяха пристигнали нови пратки с кожи.
— Това е съвсем ясно.
— Нали? И друго: пет «змии» заедно с мъжа ви да убият шест «врани»? Мистър Хилър е бил приятел на индианците и дори само по търговски съображения би направил всичко възможно да предотврати подобно злодеяние. В тази работа има нещо гнило. Поне не всичко е така, както се представя в писмото от Яконпи Топа. Трябва да сме предпазливи и да не постъпваме прибързано. Защо индианците врани са убили четиримата шошони толкова бързо, а са оставили жив единствения бял? Ако Яконпи Топа е пленил съпруга ви с всичките му шестима придружители и говори в писмото си неопределено само за бял, тогава не е изключено за триста шейсетте и пет пушки да освободи някой от спътниците му, а другите пет да останат заедно с мъжа ви в плен, за да може да ви изнудва и да поставя все нови и нови условия. Както виждате, да разчете човек едно такова индианско писмо съвсем не е най-трудното. Той трябва и внимателно да го премисли. Тези червенокожи господа са големи хитреци и аз ви казвам, че това писмено послание пред нас е един малък шедьовър на дипломатическото изкуство. Вероятно писмото щеше да подлъже и вашите уестмани да тръгнат по съвсем погрешен път.
— Я ми кажете, мистър Майер, не бихте ли могли утре да ме придружите до Сейнт Луис?
— Да отидем при господата търговци на кожи?
— Да.
— Благодаря! Не съм свикнал да търча подир подобни люде.
— Или да телеграфирам да ми изпратят някой пълномощник, с когото ще мога да преговарям?
— Това ще е вече нещо по-друго.
— Много ми се иска и вие да присъствате.
— Аз ли? Немският писател?
Тя помълча малко със забит в земята поглед, после вдигна глава, подаде ми ръка и каза:
— Простете ми! Просто не знам какво да мисля за вас, нито какво да кажа или да направя. Нещастието, сполетяло мъжа ми, ме кара да се тревожа за него и затова не ми се удава да се държа към вас така, както подобава при обикновени обстоятелства. И все пак имам чувството, че ще откривам все нови и нови неща във вас. Разчитате едно индианско писмо, което други уестмани бяха взели за най-обикновено парче кожа. Успяхте дори да прочетете какво има между редовете, а после с такава лекота вникнахте в толкова сложни и оплетени житейски отношения между какви ли не хора, че изпитвам огромното желание още сега да ви помоля: вървете и доведете мъжа ми! Струва ми се, че ще очаквам завръщането ви, кажи-речи, спокойна, защото имам чувството, че няма да ви се случи беда, че ще преодолеете всички пречки и ще ми го доведете у дома. Не знам как да си го обясня. Преди малко ми хрумна мисълта да потърся помощ от Олд Шетърхенд, но сега тя вече не ми минава през ума.
— И не е необходимо, мисис Хилър.
— Мислех си: де да беше тук и да поемеше нещата в свои ръце! Е, да, ако поне благоволеше да ни даде някой добър съвет!
— Вече го направи.
— Направи ли го? — учудено попита тя.
— Да.
— Кога?
— Току-що.
— Аз… не ви разбирам. Задавате ми гатанки, които… аз… аз… Тя не довърши изречението си и ми отправи боязлив поглед, в който се криеше ням въпрос. Избухнах в сърдечен смях и я избавих от неловкото й положение:
— Да, вие разговаряте с мъжа, чието име току-що споменахте. Имам странния навик да съм всъщност немски писател, но покрай другото да съм и Олд Шетърхенд.
От смайване тя онемя. Но синът й, който само от време на време сдържано се намесваше в разговора ни само с по някоя и друга дума, изведнъж скочи на крака така, че събори стола зад гърба си, и извика: