— Олд Шетърхенд! Истината ли казвате?
— Разбира се.
— Вярвам ви, вярвам ви! Но моля ви, все пак ми го докажете! Заради… клетата ми майка, която толкова се тревожи за баща ми!
— С удоволствие! Какви доказателства искате?
— Поразяващата ръка е получил от Винету рана от нож във врата и…
— Ето, вижте… тук е белегът! Така ли е? Тогава той хвана майка си за ръцете, накара я да стане от стола, притисна я до гърдите си и ликуващо извика:
— Той е, той е Олд Шетърхенд. Няма защо повече да се тревожим. Той ще доведе татко, дори и ако се наложи да го измъкне измежду хиляди червенокожи!
— По-полека, по-полека! — предупредих усмихнато. — Говорите за мен така, сякаш съм монета от един долар, която е вече в джоба ви! Не е дреболия човек да тръгне да язди чак до кикатсите. Това изисква време, а ние го нямаме.
— Така ли? Защо?
— Защото се каним да отидем на изток.
— На изток ли? Че какво ще правите там? Да не би да пишете стихове или книги? Съвсем не мога да си представя Олд Шетърхенд да върши подобна работа.
— И аз не мога, уважаеми младежо! Но взема ли перото, тогава преставам да съм Поразяващата ръка и се превръщам… в някой си мистър Майер, който например смята да пише през цялата нощ чак до обяд на следващия ден. А пътуването ни на изток е твърдо решено и само някоя необикновено важна причина би могла да ни накара да го отложим.
— Но нали такава причина е вече налице! Или може би е нещо най-обикновено да се освободи баща ми от плен и така да се избави от смърт на кола на мъченията?
— Да, поне за нас е нещо обикновено. Отдавна сме свикнали на подобни неща.
— За нас… ние…? Кого имате още предвид, че говорите в множествено число?
— Не се ли досещате?
— Да не би да е Винету?
— Да.
— Наистина ли? И Винету ли е тук?
— Все още не е тук, но скоро ще дойде.
— Ура, ура! Винету също ще се появи! Винету и Поразяващата ръка! Майко, не съм преживявал още такъв ден като днешния! Винаги съм имал голямо желание пак да срещна добрия мил ученик от фалкенау. Ето го пред нас. Днес го видях. Освен това сама знаеш как съм работил ден и нощ, за да изпълня волята ви и да стана добър юрист. Не съм вдигал глава от книгите и не знаех друга почивка освен четенето на онези вестници, където пишеше за Винету, вожда на апачите, както и за неговия бял приятел и кръвен брат. Или отивах при познати, при които се водеха разговори за тези двама уестмани и техните спътници. Тогава често си мислех каква голяма радост бих изпитал, ако ми се усмихнеше щастието да видя някого от тях, или пък защо не и двамата наведнъж. И ето го Олд Шетърхенд в нашата гостна стая и на всичко отгоре се оказва, че той е и онзи малък ученик. Освен това ще дойде и Винету, несравнимият, от когото се възхищават всички и спомене ли се името му, хората изпадат във възторг!
До преди малко толкова кроткият и мълчалив младеж, изглежда, беше загубил всякакъв контрол над себе си и ликувайки, танцуваше около масата. Ако бях все още неговият «малък ученик», сигурно щеше да ме прегърне като майка си. Но понеже същевременно в мое лице виждаше и Олд Шетърхенд, младият Хилър не се осмели да ме сграбчи.
И двамата знаеха вече защо до преди малко бях тъй мълчалив за себе си. Признаха, че съм постъпил правилно в Уестън да се нарека иначе, защото в противен случай нямаше да имам нито миг покой и щях да се видя принуден само да разказвам приключенията си и да отговарям на хиляди въпроси. Впрочем, и така получих, макар и бледа представа за подобна бурна атака с порой от въпроси, тъй като и майката, и синът, изглежда, съвсем забравиха собствените си беди и неволи и непрекъснато искаха да слушат истории за мен и Винету.
Колкото и странно да беше, за тях двамата нямаше никакво съмнение, че ние ще им помогнем не само със съветите си, но и с най-активни действия. Говореха за пътуването ми с Винету до земите на кикатсите като за нещо съвсем естествено, което изобщо не подлежеше на обсъждане. Добре знаех, че това не бе израз на някакво безогледно нахалство, а беше неизбежна последица от репутацията, която си бяхме създали, или по-скоро от романтичните легенди, които се разпространяваха, особено за Винету. Него си го представяха единствено като човек, готов по всяко време да отмъсти за всякаква неправда, както и като закрилник на всички хора, изпаднали в беда. Според описанието на характера му и преди всичко на неговото великодушие, действително можеше да се очаква, че вождът на апачите би зарязал и най-важната си работа, щом ставаше въпрос да се избави някой друг от сполетялата го неволя.