— Щом така желаете, добре. Но бих предпочела да разкажа на всички, че днес ми е бил на гости и изобщо, че е мой скъп стар познат. Ще се видим ли утре пак?
— Така мисля, в случай че междувременно не намерите някоя причина да ме изгоните, когато дойда. Лека нощ!
Изпратиха ме чак до улицата. Отправих се към моята странноприемница, откъдето още отдалече ме посрещна танцова музика. Прозорците на голямото помещение за посетители бяха отворени. Оттам струеше силната светлина на лампите и се носеше глъч и олелия, вдигана от гостите, които се бяха стекли тъй масово, че не се виждаше празен стол.
За миг хвърлих един поглед вътре и съзрях там да седи и Уотър, бъбривият уестман, който бе имал незаслуженото щастие да намери толкова много злато. Значи се беше вече съвзел от дадения му урок. До него се намираше… проповедникът. Изглежда, двамата се бяха вдълбочили в някакъв твърде оживен разговор. Ако Уотър се покажеше тъй разговорчив и към търговеца на сладникаво-религиозни книжки, то човек можеше единствено да му препоръча да пази своя пълен със злато сандък още по-бдително.
Тъкмо се канех да се отправя към вратата, за да вляза вътре, когато улових един поглед, хвърлен от проповедника към една друга маса, поглед, който ми се стори много странен. Приличаше ми на знак с очи, който горе-долу искаше да каже: «Не се безпокой, добре се справих. Сигурно ще влезе в капана ми.»
На въпросната маса седяха не по-малко от шест души. Сред тях имаше един, който беше бутнал стола си малко по-назад и изглежда, не участваше в разговора на другите. Несъмнено петимата бяха жители на Уестън, докато онзи ми приличаше на пришълец. Той не откъсваше очи от Уотър и проповедника и още в същия миг успях да забележа как след отправения към него странен поглед по загорялото му от слънцето лице се появи израз на задоволство. След това наблюдение за мен нямаше повече никакво съмнение, че по някаква неясна за мен причина този човек бе в тайно разбирателство с търговеца на нравоучителни писания. Дали в тази причина се криеше нещо добро, или лошо? Трябваше ли да предупредя Уотър? Не. Би било глупост, понеже не знаех абсолютно нищо. Но ако не се бях спречкал с уестмана, можех незабавно да отида при него, да седна на неговата маса и така да накарам проповедника да се махне оттам. Ала при така създаденото положение това не беше възможно. Отправих се към стаята си. Там запалих лампата, донесена по мое желание, и се залових с работата си, която исках да свърша още на следващия ден.
Под мен се разнасяше музиката. Но още по-силно звуците й нахлуваха през отворения прозорец. За да не попреча съвсем на свежия нощен въздух да влиза в стаята ми, аз го оставих отворен, обаче затворих капаците му. После извадих ключа от външната страна на вратата и я подлостих отвътре с резето.
Събух си ботушите и вместо тях обух на краката си далеч по-удобните и безшумни мокасини. От този миг нататък въпреки ехтящата под мен музика работата ми потръгна гладко и без никакво прекъсване.
След известно време дочух как в съседната стая някой влезе и заключи вратата отвътре. Значи в нея живееше гост на хотела, което обаче можеше да ми е напълно безразлично. Само ми направи впечатление, че той не си легна да спи, ами неспокойно започна да се разхожда нагоре-надолу.
Ето че в един момент за танцьорите долу настъпи почивка. Музиката замлъкна и по тази причина съвсем ясно долових, че някой почука на вратата на съседната стая.
— Кой е? — попита човекът, който не можеше да намери покой.
— Сам знаеш — гласеше отговорът. — Побързай, за да не ме спипат!
Да не го спипат ли? Това нямаше как да не ми направи впечатление. Който се бои да не го спипат, обикновено не върви по правия път. Новодошлият бе принуден да говори по-високо, за да може онзи в стаята да го разбере. Ето защо и аз чух думите му. Думата «спипат» ме накара тихичко да стана, да се промъкна до свързващата врата и да наостря слух. Човекът, който почука, бе пуснат да влезе вътре, след което отново заключиха вратата. После долових въпроса:
— Възможно ли е някой да ни подслуша?
— Не — гласеше отговорът.
— Но докато бях отвън в коридора, забелязах, че до твоята стая се намира още една!
— Тя е необитаема.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Разпита ли?
— Не, защото може би щеше да направи някому впечатление. В нашето положение се налага да сме безкрайно предпазливи. Но преди някой и друг час, а също и току-що, бях на двора и видях, че капаците на прозореца са затворени. Следователно в стаята никой не живее. Но даже и да има някой, няма да може да ни чуе. През тези зидани стени е невъзможно да се долови и дума.