Значи човекът, който говореше, не знаеше, че зад гардероба има врата.
— Седни! — продължи той. — Ти наблюдава този Уотър. Какво мислиш сега? Не си променил мнението си, нали?
— Не. С него сигурно ще ни е по-лесно, отколкото с неговия предпазлив…
Там-там-тарам! Музиката поде отново с удари на барабан и повече нищо не успях да чуя. Кои ли бяха двамата мъже в съседната стая? Очевидно проповедникът и непознатият, комуто той бе хвърлил онзи странен поглед, който ми бе направил впечатление. А кого ли имаха предвид с думите «неговия предпазлив…»? Тъй като бяха споменали Уотър, предположих, че тази откъслечна фраза трябва да се отнася до Уели, неговия приятел. И ако с предположението си отгатвах истината, тогава, въпреки че Уели е бил предпазлив човек, все пак той бе мъртъв. Моето предсказание се беше сбъднало. Но този ход на мисълта ми водеше и по-нататък: ако всичко бе така, както си го представях, значи отвъд, в стаята до мен, се намираха убийците на Уели, или поне двама съучастници в престъплението.
Тази мисъл ме накара да забравя работата си и аз се приближих до вратата на моята стая, за да се убедя дали капачето на ключалката плътно я закрива и така не позволява да се забележи светлината отвън, защото като нищо на излизане от съседната стая на двамата мъже можеше да им хрумне да надникнат през нея. После пак се прокраднах до свързващата врата, тихо превъртях ключа, натиснах дръжката и я отворих.
Слухът ми е много изострен, но въпреки това можех само неясно да долавям разговора им, но не и да го разбирам. Напразно се вслушвах доста време, докато най-сетне долу полката свърши. Тогава дочух думите:
— Значи му показа златните зърна, така ли?
— Естествено! Нямаше как.
— И какво каза той?
— Настърви се също както дяволът за човешка душа. Този тип е алчен като никой друг.
— Най-важното е дали се е съгласил със сделката.
— Веднага.
— Ти колко му поиска?
— Сто хиляди долара.
— А-а! И какво каза за тази сума?
— Стори му се много голяма. Предложи ми петдесет хиляди.
— И толкоз е било достатъчно — прозвуча в отговор с такъв смях, по който недвусмислено познах проповедника. Другият взе да му приглася, а после продължи:
— Да, щеше да е достатъчно срещу нищо, но все пак се опитах да измъкна от него повече и стигнахме дотам, че се споразумяхме за седемдесет и пет хиляди.
— Кога ще ги плати?
— Веднага щом встъпи във владение на файндинг-хоула.
— Как ще стане плащането?
— С чек. Незабавно отидохме заедно при банкера, където той написа документа. После се разбрахме, че когато дойда и го представя, веднага ще ми бъде изплатена сумата. И тъй банкерът ме познава лично, а това ще отстрани по-късно каквито и да било съмнения.
— Значи онзи тип ще вземе чека със себе си, така ли?
— Естествено! Горе при файндинг-хоула ще трябва да го подпише и да ми го даде.
— И ще се гмурка ли?
— Ами да. Той е добър плувец, а и неговият немски племенник също се е научил добре да плува и да се гмурка. Та те ще са принудени да вадят нъгитсите от леденостудената вода и ако това не им струва живота, ние ще ги довършим.
— По дяволите, ама че удар! Тогава ще имаме златото, което сега е в Уотър, нъгитсите от «хоула», както и седемдесет и петте хиляди долара. Успеем ли с този номер, ще можем да се оттеглим на спокойствие.
— Не виждам никаква причина да не успеем.
— Такива причини често се появяват тъкмо тогава, когато никой не ги очаква. Може винаги да си имал късмет и все пак тъкмо когато се каниш да извършиш последния най-важен удар, каруцата се преобръща. Например с Уели за малко щяхме да ударим на камък. Този тип се оказа далеч по-умен и хитър от бъбривия Уотър, който, кажи-речи, е готов сам да напъха златото си в джобовете ни. Добре, че горе го оставихме спокойно да продължи ездата си. Така той домъкна до тук тежкото злато вместо нас и ще можем съвсем спокойно да му го вземем.
— Как ли ще се опули!
— Ще се насладя на слисаната му физиономия.
— Слушай, бъди предпазлив!
— Не бой се! Много добре знам доколко мога… В този момент долу се започна нов танц и не беше възможно да разбера повече каквото и да било. Само на няколко метра от мен се обсъждаше някакво небивало мошеничество! То все още не ми беше известно в истинските му размери, но според дотук чутото, а и според направените от мен заключения, нещата стояха така: един от тези негодници беше показал нъгитси на друг човек, който бе чичо на някакъв немски племенник и го беше метнал, че ги е намерил в един файндинг-хоул, с чиято експлоатация нямал възможност да се залови и затова искал да го продаде. Чичото се бе съгласил с предложението и беше обещал да им даде седемдесет и пет хиляди долара, платими срещу чек, в случай че «хоулът» се окаже тъй богат, както му бе описан. Всичко дотук ми беше ясно, но откъде ли тези мерзавци имаха показаните златни зърна? Дали бяха взети от Уели? Кой ли беше чичото и кой — племенникът? Къде живееха? За коя ли банка бе станало дума? Чичото и племенникът бяха добри плувци. Бях чул за какво се канеха да ги използват. Щяха да ги заведат до файндинг-хоула, уж за да го видят, да го купят и да платят на място. Но всичко това бе чисто мошеничество. В действителност искаха да им отнемат чека и по-късно да го осребрят в споменатата банка. А двамата измамени щяха да понесат не само тази загуба, ами щяха да бъдат принудени и да вадят нъгитсите от файндинг-хоула.