Тук трябва да се обясни какво представлява една подобна работа! Нека приемем, че такава златоносна дупка се намира в коритото на някой планински поток, чиято вода идва от високите ледени полета. Та тази дълбока дупка се изпълва от течащата над нея вода със златни късчета и зърна, отмити нейде по-горе от скалите, които поради сравнително по-голямата си тежест падат на дъното й. За да бъдат извадени, човек трябва да се съблече и да се гмурка до дъното на леденостудения поток. И това естествено се повтаря, докато долу нищо не остане. Според количеството на златото гмуркането може да продължи със седмици, а понякога дори и с месеци. Ако приемем, че само с едно-две гмуркания в ледената вода човек като нищо може да си навлече тежка простуда, то лесно ще стигнем до убеждението, че цялостното изпразване на хоула неизбежно ще доведе до сигурна смърт. Именно такава ужасна работа щяха да бъдат принудени да вършат чичото и племенникът! Само за скрояването на подобен план бе необходима направо сатанинска жестокост, а да не говорим за изпълнението му. Ето защо взех непоколебимото решение на всяка цена да предотвратя това пъклено дело.
С онова, което ми беше известно до този момент, не можех да предприема нищо. Ако се опитах да направя донесение в полицията срещу тези типове, просто щяха да ми се изсмеят, понеже не бях в състояние да докажа каквото и да било. Трябваше да имам доказателства и се надявах по време на по-нататъшния разговор да узная достатъчно, за да съумея и без непосредствени конкретни доказателства да си направя някои изводи, които да притежават силата и стойността на доказателства. И така с голямо напрежение зачаках да настъпи следващата музикалнотанцова пауза, по време на която вероятно отново щях да чувам и разбирам думите им.
Най-сетне музиката пак престана и аз се прилепих колкото ми бе възможно по-плътно до задната стена на гардероба, който очевидно беше празен, защото иначе намиращите се в него дрехи щяха да заглушават шумовете от съседната стая толкова много, че дори и моят превъзходен слух нямаше да се окаже достатъчно остър, за да доловя ясно разговора между двамата негодници.
И така, наострих уши, ала не успях да чуя нито дума. Почаках още, ала напразно. Останах на поста си до започването на следващия танц, но не долових и най-слабия шум.
Сигурно двамата мъже нямаше да седят толкова дълго, без да разменят нито една дума. Несъмнено бяха излезли от стаята, без да ги чуя, понеже долитащият от долу шум беше много силен.
Какво трябваше да направя? Дали пак да седна на стола си и да продължа да работя? Но затова ми липсваше необходимото съсредоточаване. Тази история не ми даваше нито минута покой. Изгасих лампата и след като заключих вратата отвън, слязох долу. Голямото помещение за посетители се намираше вдясно. Отляво имаше малка стаичка, предвидена всъщност за портиера, но тъй като липсваше такъв, оберкелнерът се беше нагърбил и с неговите задължения. Там висяха и ключовете от стаите на хотела.
Тъкмо в този момент от стаичката излезе оберкелнерът и се запъти към помещението, където хората гуляеха. Спрях го и го попитах:
— Господин Рост, проповедникът все още ли е вътре?
— Да, — отговори ми той. — От няколко часа.
— Но веднъж излезе за известно време, нали?
— Не, не е.
— Слушайте, знам, че времето ви е ценно, но въпросът е изключително важен и аз ще ви се доверя, с молбата да не споменавате нищо пред никого. В замяна ще се застъпя за вас пред Винету и Олд Шетърхенд. Проповедникът сигурно е напускал помещението! Може би не сте имали възможност да го наблюдавате непрекъснато, а?
— Мистър Майер, уверен съм, че се лъжете. Тъкмо на него му обръщах значително повече внимание, отколкото на другите посетители, защото от доста време пие като смок. Изглежда, той и мистър Уотър са си поставили за цел да разберат кой от тях може да носи повече пиене. Едва смогвам да им напълня чашите. В такъв случай неизбежно трябваше да забележа, ако е излизал, макар и само за пет минути. Не е ставал от стола си.