— Къде се намира стаята му?
— В задната постройка, точно над обора.
— Какво? Не е ли откъм лицевата страна с изглед към улицата?
— Не е!
— Ами Уотър? Да не би да живее в стаята до мен?
— Не. Той е чак в края на коридора.
— Но кой тогава нощува до мен?
— Никой.
— Невъзможно. В съседната стая имаше хора.
— И в този случай сигурно сте се заблудили, мистър Майер. Нали преди всичко аз би трябвало да знам, ако съседната до вас стая е заета. Обикновено аз настанявам пристигащите посетители по стаите им.
— Хмм! Тук ли е ключът от онази стая?
— Да, ето го!
При тези думи той свали ключа от пирона и ми го показа.
— Ще ми разрешите ли да го взема за минутка? Искам да се кача горе за малко. Но моля ви, никому не казвайте каквото и да било!
— Няма — кимна той. — Давам ви честната си дума. Най-напред отидох в моята стая, за да запаля отново лампата. После излязох с нея в коридора, за да отключа съседната стая. Ключът ставаше. Влязох вътре, затворих вратата зад гърба си и с лампата осветих всяко ъгълче. Този случай беше толкова важен за мен, че рядко съм претърсвал друго помещение тъй старателно, както тази стая. Не биваше да ми се изплъзне и най-малката прашинка.
И наистина успях да открия една следа. По пода имаше пръснати миниатюрни зрънца от емфие, а през деня бях забелязал, че проповедникът страстно смърка емфие, защото в кратките минути, когато бях имал възможност да го наблюдавам, той посегна с пръсти към кутийката с емфие поне двайсетина пъти. Продължих да търся и намерих още тютюневи трошици, които, макар да не представляваха непрекъсната линия, все пак образуваха горе-долу ясно видима следа от вратата до прозореца, а това ще рече — напреки през цялата стая. Този подозрителен тип се беше разхождал възбудено нагоре-надолу преди появяването на своя съучастник и във вълнението си многократно беше смъркал по щипка емфие, при което малко тютюн се беше пръснал по пода. И тъй, оберкелнерът сигурно се лъжеше. Въпреки всичко проповедникът е бил в тази стая.
Отново излязох навън, заключих вратата, оставих угасената лампа в стаята си, заключих и нея и тогава слязох долу, за да занеса на мястото му ключа, който бях получил от келнера. Проповедникът беше отмъкнал тайно този ключ, за да се срещне в необитаемата стая със своя съзаклятник. Но откъде ли знаеше за коя врата става и защо ли не беше провел разговора със съучастника си в задната сграда, там, където се намираше неговото помещение? Може би защото тази тайна среща щеше вероятно по-лесно да направи впечатление на тамошната прислуга, отколкото на гостите, заели стаите откъм лицевата страна на хотела, където в бъркотията и олелията на празничната вечер едва ли някой щеше да обърне внимание на отделните лица.
Какво ли трябваше да направя? Да седна долу сред посетителите и да наблюдавам проповедника? Не, защото лесно щеше да забележи, че проявявам интерес към него, а и не обичам дима и задушния въздух в такива претъпкани помещения. Да пиша? Мислите ми бяха заети със съвсем други неща и добре знаех, че в момента никаква работа нямаше да свърша. И тъй, реших да се поразходя и междувременно да обмисля цялата история, в която обаче не виждах нито откъде да започна, нито за какво да се заловя.
От улицата пак хвърлих поглед през прозорците в голямото помещение. Но там не се виждаше вече непознатият, когото подозирах, че е в таен съюз с проповедника. Самият продавач на псевдорелигиозни книжки обаче все още седеше на една маса с Уотър и тъкмо в този миг вдигна чашата си, за да се чукне с него. Дали не си беше поставил за цел да го напие така, че да падне под масата? Откъснах едно листче от бележника си и написах следното предупреждение:
«Мистър Уотър, внимавайте да не се напиете и тази вечер пазете златото си особено бдително!»
Сгънах листчето, дадох го на едно хлапе, което от улицата любопитно надничаше в странноприемницата, посочих му на кого да го предаде и му казах да не отговаря на никакви въпроси, а веднага да си тръгне. Обещах му после да получи двайсет цента. Момчето влезе вътре и аз видях, че постъпи както му бях поръчал. Двамата размениха само по две-три думи, след което уестманът пъхна бележката в джоба си без изобщо да я прочете.
— Е? — посрещнах момчето, когато се върна при мен.
— Той ме попита от кого е бележката, а аз му казах, че ще разбере, щом я прочете. Тогава той рече, че след година щял да отговори, и я пъхна в джоба си.