— Така и направихме, но когато застанахме под прозореца, видяхме, че е отворен. Човекът вече беше скочил долу и бе изчезнал.
— Взел ли е нещо от вещите си?
— Само пушката. После мистър Рост донесе една стълба, с нейна помощ влезе в стаята през прозореца и ни отвори вратата. Претърсихме помещението, но намерихме само един куфар.
— Какво имаше вътре?
— Религиозни книжки. Каквото не е продал вчера.
— Хмм! Мога ли да отида за малко да се поогледам?
— Какво ще правите там? Да не се смятате за по-прозорлив от един полицейски чиновник?
— Не, но се случва понякога един човек да открие нещо, на което другите не са обърнали внимание.
— Ето на, пак същото — намеси се Уотър. — Мистър Майер е убеден, че никой друг не може да се мери по акъл с него. Именно това самомнение затвърждава в мен възникналото подозрение. Той е крадецът.
С това вече най-сетне чашата преля. Изправих се, приближих се до него и заявих:
— Човече, с теб дълго бях търпелив, но сега вече търпението ми се изчерпи. Кажеш ли още една-единствена обидна дума, така ще те запокитя към тавана, че ще залепнеш там!
Ето че шерифът се обади заповеднически:
— Никакви заплахи! Мой дълг е да водя тук полицейско разследване и в никакъв случай няма да допусна обраният да бъде хокан по такъв начин и заплашван от заподозрения в кражбата. Елате с мен да се качим горе! Ще огледам първо мястото на престъплението, а после и вашата стая!
— Добре! Обещах да не ви преча на претърсването и ще удържа думата си. Обаче след това ще си направя удоволствието да ви покажа какво трябва да направи човек, за да може да различи виновни от невинни и как да се отнася към един джентълмен като с джентълмен. Може би после на тавана ще има залепени не един, а двама.
— Слушайте, човече, това, което казахте, е достатъчно, за да ви сложим белезниците! И бездруго ги носим и ако…
Той млъкна и погледна към прозореца, откъдето долетя силен конски тропот. Отвън се появиха един индианец и два великолепни жребеца с индианска сбруя. За да надникне в стаята, червенокожият се наведе от седлото така, че дългата му разпусната черна коса, кажи-речи, стигна до земята. Хотелиерът бързо се приближи до прозореца и ние чухме индианеца със звучен глас да пита:
— Това е странноприемница, нали? Дали моят брат Олд Шетърхенд е отседнал тук?
— Олд Шетърхенд ли? — учудено попита хотелиерът. — Че нима той е тук, в Уестън?
— Да. Още вчера е пристигнал и понеже тази е най-добрата странноприемница, предполагам, че живее тук. Аз съм Винету, вождът на апачите.
— Винету, Винету! — възкликнаха всички и се втурнаха към прозореца. А аз още в следващия миг се озовах на улицата при него.
— Винету, братко мой, поздравявам те!
— Шарли, братко мой, подай ми ръката си! Тъмните му очи усмихнато огледаха новите ми дрехи и той продължи:
— Моят брат Шарли ще трябва да свали тези дрехи на бледоликите и пак да носи своето кожено облекло. Но днес ще останем тук. Харесва ли ти в тази къща?
— Странноприемницата е хубава, а живеещите в нея хора са добри, но в момента вътре има полицаи, защото беше откраднато злато. Един бледолик ме обвинява, че аз съм крадецът.
— Уф! Поразяващата ръка крадец! Но този бледолик веднага те помоли за извинение, нали?
Вътре в стаята можеше да се чуе всяка наша дума. Затова едва забележимо намигнах с око, един знак, който Винету веднага разбра, и отговорих:
— Не. Въпреки всичките ми уверения той продължава да твърди, че аз съм крадецът. Шерифът също му вярва и току-що ме заплаши, че ще окове ръцете ми в железа.
— Уф! Нека моят брат върви пред мен. Веднага идвам. Лекото намигване беше за нас знак да подхванем с голяма сериозност и важност една работа, която вътрешно ни разсмиваше. Светкавично по лицето на Винету пробяга весела усмивка, която обаче още в същата секунда премина в гневна и заплашителна гримаса. Добре разбрах думите му «веднага идвам», и се върнах в стаята, оставяйки всички врати по пътя си широко отворени.
Хората се бяха отдръпнали от прозореца. Сега вече знаеха кой съм и ме гледаха със съвсем други очи. Но как се удивиха само, когато откъм коридора доловиха тропот на копита и след малко на прага се появи Винету върху жребеца си! Той се наведе, за да влезе в стаята, дръпна поводите на врания си кон, един подир друг огледа всички присъстващи с искрящите си пронизващи очи и попита:
— Кой от тези бледолики е шерифът?
— Аз съм — отвърна полицейският служител с такъв глас, сякаш се намираше пред някой владетел.
— И ти дръзваш да наричаш крадец Олд Шетърхенд, моя прочут брат, който би предпочел да подари всичко, каквото притежава, отколкото да посегне дори на чужда сламка? Pshaw!