— Нека моят брат не се смее на глупостта на тези хора, а да изпитва към тях състрадание! Винету иска да огледа обора. Ела!
Оборът беше чист и в момента — съвсем празен. Ние вкарахме конете си вътре и поръчахме да им донесат вода и храна, която, преди да им я дадем, проверихме дали е качествена. Същевременно Винету нареди да не пускат други животни при тях. Желанието ни бе изпълнено най-охотно.
Както вече споменах, оборът се намираше в задната постройка. Близо до неговата врата една стълба водеше нагоре към стаята на проповедника. Там се срещнахме с шерифа, Уотър и полицая, които слизаха по стъпалата. Коренно променил досегашното си нелюбезно поведение, полицейският служител се приближи до мен и с такъв тон, сякаш му бях началник, ми докладва:
— Още веднъж се качихме горе, за да огледаме, но нищо не намерихме. И в стаята на мистър Уотър не успяхме да открием каквото и да било. Мистър Шетърхенд, нали преди малко и вие изразихте желание да отидете до горе?
— Имах такова желание като мистър Майер, който благодарение на вашите обвинения се чувстваше принуден на тази стъпка — хладно отговорих аз. — Но сега цялата работа не ме засяга повече.
— Но аз си мислех… мислех… че… хмм!
— Какво си мислехте? — помогнах му да се отърве от смущението си.
— Тъй като сте Олд Шетърхенд, а този превъзходен джентълмен е Винету, и понеже е известно, че вие майсторски умеете да разчитате следи, които други дори не могат да забележат, то ми се искаше… най-учтиво да ви помоля, все пак да опитате, дали може би няма да откриете нещо, което ние сме пропуснали.
Хвърлих бърз поглед към Винету. Лицето му бе напълно безизразно. Следователно той не беше нито за, нито против и предоставяше решението единствено на мен. Ето защо съвсем кратко отвърнах:
— Елате!
Те ни поведоха нагоре по стъпалата, за да ни покажат стаята. Последвахме ги. Щом видя кой се заема с издирването, хотелиерът, който до този момент бе стоял на двора, също тръгна подир нас. Шерифът отключи вратата и се накани да влезе вътре.
— Чакайте! — обадих се аз. — Вие ще влезете след нас. Иначе може да заличите някои следи, ако вече не сте ги заличили. Вождът на апачите пръв ще прекрачи прага!
Винету разбра какво исках от него, направи в стаята само една крачка и се спря за минута-две. Не можехме да наблюдаваме лицето му. После той продължи до средата на помещението, тъй че ние имахме възможност да го последваме. До дясната стена стоеше леглото, а до лявата имаше една маса и стол, върху който беше поставено куфарчето на проповедника. Винету се наведе и вдигна от пода някакво въже, захвърлено под масата.
— Това е без всякакво значение! — пренебрежително махна с ръка шерифът.
— Не прибързвайте! — отвърнах му аз.
Апачът закрачи към отворения прозорец, показа се навън и спусна от него въжето, за да измери докъде стигаше то. После го хвърли обратно в стаята, но отново подаде глава навън, за да огледа нещо. След това той пъргаво се метна върху перваза на прозореца, а оттам се спусна по стълбата, която все още бе облегната отвън. Когато се върна при нас, в ръката си държеше кух свредел с къса дръжка.
— Бледоликите нямат нито очи, нито могат да мислят — каза той. — Проповедникът не е бил пиян и не е спал. Имал е както инструменти, тъй и помощник, комуто ги е спуснал ей с това въже. Помощникът му е отишъл да открадне златото. След като свършил тази работа, той върнал инструментите, вързал ги долу под прозореца за въжето, а проповедникът ги изтеглил горе. Ала те не са били здраво стегнати един за друг, така че един от тях изпаднал и останал заплетен във вейките на дивата лоза, обрасла отвън зида. Ето го! Такива инструменти не се пъхат току-така в джобовете на дрехите. Следователно той не го е носил със себе си, когато е побягнал, още повече че бягството му е било толкова бързо и ненадейно. Те са все още нейде тук. Нека бледоликите отново разхвърлят леглото.
Полицаят издърпа една подир друга всички завивки, както и дюшека. Явно че между тях нямаше нищо, на което да не му беше там мястото, нямаше нищо и под кревата.
— Нека бледоликите изпразнят куфара! — нареди след това Винету.