— Тогава наистина трябва час по-скоро да тръгнем нагоре, и то по най-краткия възможен път. Най-удобният път води все покрай реката Норд Плат, но прави толкова много завои, че, кажи-речи, е двойно по-дълъг от другия, който е много труден и изисква много добро познаване на местностите. Той почти съвпада с пътя, обозначен върху бележката на проповедника, и ето защо, въпреки че избяга, можем да се надяваме да го срещнем било на отиване, било на връщане. Страшно ми се иска да го спипаме! Имам и едно друго желание, чието изпълнение, противно на очакванията ми, се улеснява твърде много от намерението ти да посетим шошоните. Кикатсите са пленили един бледолик, мъжа на жената, за която ти споменах, че съпругът й е присъствал на убийството на шестимата индианци врани. Точно тя е получила писмо от Яконпи Топа. Този пленник няма да бъде освободен, какъвто и откуп да им се изпрати, и затова трябва да го измъкнем от кикатсите или със сила, или с хитрост.
— Има ли моят брат Шетърхенд основателна причина, за да се заема с тази трудна задача?
— Да. Веднага ще я чуеш.
Разказах му всичко за госпожа Хилър и сина й. Направих го по-подробно от обикновено, за да събудя съчувствието му към двамата. За моя радост забелязах, че постигнах желания резултат. Той ме изслуша много внимателно и накрая се осведоми:
— Както чувам, моят брат Шарли е обикнал тази скуоу и сина й, нали?
— Да. Тя е преживяла толкова лоши неща, че ми се иска да й спестя тежкия удар да загуби и мъжа си.
— Значи мъжът на тази скуоу се казва Нана-по. Сигурен съм, че някъде съм чувал вече това име. Нана-по… да, сега се сетих. Преди време той е намерил един воин на племето самбичи, паднал от някаква скала, и се грижил за него, докато могъл да се върне при своите. Този воин сам ми разказа всичко. А който се отнася така с един съвършено непознат индианец, той сигурно е добър човек и не бива да умре на кола на мъченията в селото на враните. В случай че е все още жив, ще се опитаме да го измъкнем от плен. А сега да си вървим. Не е нужно някой да узнае, че пак сме търсили тук и сме намерили нещо.
Когато слязохме на двора, видяхме, че е пълен с хора. Из града бързо се беше разчуло кой е дошъл в този хотел и ето че се бяха насъбрали обичайните мили любопитни зяпачи, за които бяхме убедени, че щяха да пърхат като пеперуди около нас до мига на заминаването ни. Винету незабавно заключи обора и прибра ключа в джоба си, за да осигури поне на конете ни необходимото спокойствие.
Отправихме се към помещението за посетители, където Хилър бе останал да ни чака, но тъкмо в този миг го видяхме да излиза оттам, за да ни търси. Той ни съобщи, че майка му е изпратила някакъв човек, за да го повика веднага да се върне у дома си, защото се е случило нещо много важно. Молела ме и аз да дойда с него.
— Има ли много хора в голямото помещение? — попитах го аз.
— Претъпкано е! — засмя се той. — Игла да хвърлиш, няма къде да падне. А и пред хотела стои гъста тълпа. Всичко живо иска да види Винету и Поразяващата ръка.
— Тогава и двамата ще дойдем с вас. Преведете ни по възможност по такъв път, където никой няма да ни забележи!
Обаче изпълнението на желанието ни се оказа невъзможно. Вярно, хората се мъчеха да ни направят място, ала се беше насъбрало такова множество, че се провирахме напред с голяма мъка. А когато се добрахме до улицата, видяхме, че там чакаше още по-голяма тълпа, през която трябваше да си пробием път. После пък хората тръгнаха подир нас и след като влязохме в дома на госпожа Хилър, останаха да стоят пред къщата й.
Тя все още не знаеше, че Винету е дошъл, и появяването му така я изненада, че не успя да обели нито дума за поздрав. Неведнъж бях наблюдавал какво завладяващо впечатление правеше неговата личност. Щом забеляза, че от смайване тя онемя, вождът на апачите дружелюбно й подаде ръка и каза:
— Винету е дошъл, за да съобщи на своята добра бяла сестра, че той е неин приятел и е решил да облекчи мъката й, стига само това да е възможно за него и за брат му Шарли.
Жената пак нищо не му отговори. Дори и когато вече бяхме в стаята и Винету седна, тя все още не можеше да откъсне поглед от него. Наложи се синът й да й напомни, че е изпратила човек да ни повика, защото се е случило нещо важно.
Тогава по страните й изби руменина, а очите й заблестяха.
— Да — каза тя, — случи се нещо извънредно важно, което ще сложи край на всичките ни страдания и ще ни върне изгубеното щастие. Моля, прочетете това, мистър Шетърхенд!