— Тримата са яздили в такава посока, че са стигнали до южния край на езерото. Двамата яздят по-надясно, тоест на север, за да излязат на езерото на такова място, където тримата няма да имат възможност да ги забележат. Оттам те ще се опитат тайно да се промъкнат до спътниците си. Тъй като и ние искаме да ги подслушаме, те също, както и другите, не бива да ни виждат. Ето защо се отклонихме и от тяхната диря, за да се доберем до водата от север. Ей сега Винету ще пришпори жребеца си в галоп.
— Защо?
— Защото галопиращият кон се движи по-бързо, а и заедно с ездача става, макар и малко, по-нисък, отколкото когато тича в тръс или върви ходом. Затова препускащият в галоп кон отдалеч се забелязва по-трудно, още повече че така значително се скъсява времето, през което е възможно да открият приближаването ни.
— Но нали двамата изобщо няма да могат да ни видят, понеже са толкова далеч на юг от нас!
— Правилно, обаче скитащият се из Запада човек трябва да се съобразява с всички възможности. Ако наистина са толкова предпазливи, колкото, да речем, ние бихме били на тяхно място, ще вземат да претърсят гората на достатъчно голямо разстояние, за да се убедят, че никой не се намира в близката околност и че следователно са в безопасност. В такъв случай не е изключено да се озоват толкова далеч на север, че да ни забележат, ако не проявим съобразителността да се отклоним по-далеч от дирята.
— Е, добре! Нека изчакаме да видим дали наистина ще препусне в галоп!
Едва беше изрекъл тези думи, които Винету нямаше как да чуе, когато апачът с едно подканящо цъкане с език накара жребеца си да полети пред нас в пълен галоп. Последвахме го със същата бързина.
Гората, обградила езерото, изпращаше срещу нас отделни групи храсталаци, сякаш да ни посрещнат. Зад едни от тези храсти спряхме и слязохме от седлата. Тук се намирахме може би на около една английска миля от предполагаемото място, където трябваше да се търсят двамата ездачи. Винету свали оглавника и юздите на коня си, за да му даде възможност свободно да пасе, и каза:
— Нека моите бели братя ме чакат тук! С тези думи той изчезна между храсталаците, след като ми беше дал своята Сребърна карабина.
— Къде отива? — попита Рост.
— Да потърси хората, които ще наблюдаваме.
— Защо не взе пушката си?
— Защото може да му пречи. Възможно е да му се наложи да пълзи сред гъсталаците на доста голямо разстояние, а в такъв случай едно толкова дълго оръжие сигурно ще го затруднява.
— А ние какво ще правим междувременно?
— Ще седнем на земята и ще чакаме. Може да измине и час, докато се върне. И така, разположете се удобно, създайте удобства и за животните. В това време ще отида да проверя дали наблизо не се намират някакви хора.
Внимателно претърсих края на гората, но не открих признаци за присъствието на човешко същество и се върнах обратно при Рост. Слънцето се беше скрило зад гората. Сигурно вече почти докосваше хоризонта. Следователно до здрачаване оставаше около половин час.
Сенките ставаха все по-дълги и по-дълги, докато накрая легнаха върху цялата източна част на равнината, а после бързо започна да се стъмва. Тъкмо когато дневната светлина вече чезнеше, се завърна апачът. Без да каже нито дума, той се метна на своя жребец, смуши го и пое покрай гората на юг. Последвахме го. Рост бе много любопитен да узнае дали Винету беше постигнал целта си, ала не смееше да му досажда с въпроси. Аз си мълчах, понеже бях убеден, че вождът ще проговори, когато сметне, че е необходимо. Във всеки случай той беше открил търсените хора, защото от безгрижното му поведение разбрах, че вече знае къде са те.
Измина около четвърт час и тогава той скочи от седлото, прекара през юздите на коня един ремък, за да го върже за забито в земята колче, и каза:
— Нека моят брат Рост остане тук при животните и да не вдига никакъв шум. Ще му поверим нашите пушки, за да можем по-лесно да се промъкнем до двамата бледолики. Ако не се върнем дори до полунощ, той да не се тревожи и да не се отдалечава от това място! А сега ела, Шарли!
— Наистина ли няма защо да се безпокоя за вас, мистър Шетърхенд? — попита ме моят сънародник.
— Да, така е — кимнах аз.
— Даже и ако един вътрешен глас ми нашепва, че сте изпаднали в беда?