Беше споменато името Лахнер, а това бе фамилното име на моя някогашен приятел и спътник Карпио. Той имаше роднина в Америка и винаги си беше «объркана глава», един Олд Джъмбъл. Не ми остана време да довърша мисълта си до край, защото Винету ме беше изпреварил и аз трябваше да побързам да го настигна. Прибрах шпорите и запълзях още по-енергично.
Огънят гореше все тъй буйно, както и преди. Осветяваше цялата околност на бивака, а самият бивак се намираше в края на тясна тревиста ивица, която, обградена от два реда храсталаци, идваше от откритата прерия и стигаше до края на гората. В северната редица тук-там имаше празни места, през които светлината на пламъците струеше надалеч в равнината. Точно това обстоятелство ни беше позволило да забележим огъня толкова лесно.
Проповедникът и спътникът му се насочиха тъкмо към тази редица от храсти и щем не щем, избрахме за себе си южната. По този начин бяхме принудени да заобикаляме и затова достигнахме набелязаното от нас място едва след като другите двама вече се бяха настанили най-удобно. Когато се промъкнахме под гъстите, провиснали чак до земята клонки, ние зачакахме уговорения сигнал. Нямахме представа какъв ще е той.
Не ни беше трудно да заемем местата си, защото тримата край огъня водеха разговора си на толкова висок глас, че ако все пак причиняхме някой макар и незначителен шум, те нямаха възможност да го чуят. По-големи затруднения имахме с клонките на храстите, които, докато се промъквахме между тях, трябваше бавно и равномерно да повдигаме и спускаме, за да не би някой да забележи неестественото им раздвижване. За щастие другите двама подслушвачи срещу нас бяха толкова заети със самите себе си, че не обръщаха никакво внимание на храстите, зад които се криехме.
Тримата бяха насядали край огъня така, че бяха оставили свободна страната, която гледаше към прерията. Несъмнено това бе направено от съзаклятника им Егли, за да могат двамата му другари още по-лесно да открият бивака. Самият той седеше с гръб към гората и докато говореше, усърдно хвърляше скрити погледи към храсталаците. Естествено, опитваше се да зърне някъде двамата подслушвачи.
Точно срещу нас, тоест с лице, обърнато на юг, отвъд огъня седеше някакъв възрастен мъж с кокалеста фигура и набръчкано лице, чието телосложение все още издаваше сила и издръжливост. Той имаше силно развити челюсти, които също както и широката, масивна, доста изпъкнала брадичка, свидетелстваха за не особено възвишени страсти и чувства. Устните му бяха тесни и безкръвни, каквито често се наблюдават при изключително големи скъперници. Острият и силно извит орлов нос можеше да окаже чест на всеки арменски лихвар. Изпод оскъдната, вече посивяла коса и ниското чело неспокойно играеха чифт малки очи, останали почти без мигли, и погледът им нито за миг не се задържаше на един и същ предмет. Рехавата неподдържана дълга брада полагаше напразни усилия да придаде на грозното му лице малко по-достолепен вид.
Старият човек беше облечен в дрехи от сиво-кафеникав плат, носеше ботуши с шпори и дълги кончови, както и широкопола шапка. До него лежеше пушка, която не беше единственото му оръжие, защото в широкия му колан личаха дръжките на един нож и два револвера. Несъмнено това беше чичото, а племенникът седеше с гръб към нас, тъй че нямахме възможност да видим лицето му. Облечен и въоръжен досущ като своя роднина, при едно бързо обръщане на главата си той ни показа само отскоро небръснатата си брада, явно оставена да расте откакто бе тръгнал на път.
Егли носеше кожени панталони и дебел елек върху една също тъй дебела жилетка. И той имаше пушка, нож и два револвера, а по колана му висяха няколко торбички, напълнени вероятно с всички необходими за един уестман дреболии. В него разпознах онзи новодошъл гост в хотела на Уестън, когото бях наблюдавал да разменя тайно погледи с проповедника. Докато го оглеждах, се разнесе дрезгав крясък, който някой неопитен човек би взел за крясък на лешояд или гарван, но за мен беше ясно, че идва от отсрещните храсталаци, където се криеха двамата подслушвачи. Егли се престори на угрижен.
— Лешояд, който все още не спи? Или е бил смутен в съня си? От кого ли? Възможно да е било от човек, но нали претърсихме цялата околност и не открихме никакви следи! Все пак нека бъдем предпазливи и да изгасим огъня!
Тези думи сигурно щяха да събудят подозренията на някой опитен ловец. Лешояд, чийто крясък се чува, е наблизо, тъй че и онзи, който го е смутил, не може да се намира толкова надалеч, че все още да не е забелязал лагерния огън. Следователно гасенето му би била безполезна, твърде закъсняла мярка. Един уестман би постъпил иначе — той бързо щеше да скочи и да се шмугне в гората, за да не се излага на вражеските куршуми, а и под закрилата на тъмнината да потърси причината, смутила съня на птицата. Ала Егли не направи нищо подобно, а само разпръсна и угаси горящите клони. След това рече: