— Тъй! Сега вече никой няма да ни забележи и можем спокойно да си продължим разговора.
Крясъкът беше уговореният сигнал и сигурно щеше да започне разпитването на стария, който изобщо не подозираше, че животът му зависеше от неговите отговори.
— Възможно ли е наистина човек да е подплашил лешояда? — попита старият.
— Да, възможно е, макар да не е много вероятно. Че кой ли ще дойде толкова късно в тази затънтена местност? Всеки бърза да си избере мястото за бивака докато е още светло. Изгасих огъня само защото имам привичката да съм предпазлив. По-късно пак можем да го запалим. Мисля, че лешоядът или каквото беше там изкряска насън.
— Безпокоя се единствено за мистър Шепард и мистър Корнър.
— Защо?
— Ами защото ще се лутат наоколо, без да могат да ни намерят.
— Наистина сте прав. Ще трябва скоро пак да го запалим.
— Любопитен съм да разбера дали са открили лоса.
— Съмнявам се. Такъв дивеч изминава много мили, без да спре, при което си остава твърде въпросително дали ще си почине в такава местност, където човек би имал възможността незабелязано да се приближи. Нашите спътници могат да отделят само няколко часа, за да не изостанат от нас прекалено много. Кажи-речи, съм убеден, че ще се върнат с празни ръце.
— Всъщност и не беше необходимо да ходят на лов, понеже имаме достатъчно месо. Трябваше да оставят лоса спокойно да си върви по пътя. А сега седим ей така и няма с кого да разговаряме.
— Че нима не говоря непрекъснато с вас? Какво е това, ако не разговор?
— Е, да, ама искам най-сетне пак да си поговорим за файндинг-хоула, а мистър Корнър и мистър Шепард знаят за него повече от вас.
— И те не знаят повече от мен, но изглежда, към тях изпитвате по-голямо доверие.
— Доверието ми е еднакво към всички ви, но от мистър Шепард чух за пръв път за файндинг-хоула, а пък с мистър Корнър сключих договора. Разбираемо е, че тях двамата чувствам някак по-близки от вас. А сумата, която им предложих, е наистина голяма.
— Да не би да се тревожите заради нея?
— Да се тревожа ли? Единственото, което ме безпокои, е, че е възможно да сте се заблудили, тоест, че златоносната дупка не съдържа споменатото количество злато.
— Нищо друго ли не ви създава грижи?
— Не.
— Наистина ли?
— Защо ми задавате такива въпроси? Че какви други грижи би трябвало да имам?
— Хм! Ще ви кажа нещо, но ще ми обещаете ли да не ме издавате?
— Да. Какво е то? Събуждате любопитството ми.
— Запознат ли сте с договора ми с Шепард и Корнър?
— Знам само това, че ще вземете част от сумата, която плащам.
— Well! Но нали знаете, че аз още не съм бил горе при хоула?
— Не, това е нещо ново за мен.
— Наеха ме само като придружител, понеже вие двамата не сте уестмани, а винаги е по-добре, ако сред хората от една такава група се намират и повече опитни мъже. Та в случай че всичко премине успешно, за услугите си ще получа определена сума, може би и някаква допълнителна награда. Това е всичко. Тъй че златото, дето било горе в онази дупка, изобщо не ме засяга.
— Тъй ли стоят нещата?
— Да. И аз взех, че поразмислих. Дали все пак не е възможно намеренията на Корнър и Шепард към вас да не са дотам честни?
— Да не са честни ли? Как така?
— Ами така… например в хоула изобщо да няма нъгитси.
— Сър, какво ви прихваща? Че защо тези двама мъже ще сключват с мен въпросната сделка, ако там няма никакво злато?
— За да ви вземат парите.
— Да не би да ме смятате за толкова глупав, че да подпиша договора, без предварително да се уверя как стоят нещата?
— Не, разбира се.
— Видях късчетата самородно злато. Някои от тях имат големината на гълъбово яйце.
— Така ли? Значи все пак е вярно!
— Да. В хоула има злато, и то предостатъчно. А аз няма да платя, преди да съм се убедил, че нъгитсите са все още там. Нима мога да бъда измамен?
— Не. Но защо тогава Шепард и Корнър продават хоула? Защо сами не извадят златото?
— Защото Дивия запад им е дошъл вече до гуша и искат да се оттеглят на спокойствие. Впрочем, учудвам се, че вие като уестман не познавате навиците на златотърсачите.