Господин Дейвид? Тресилиън направо беше разтревожен за него. Приличаше на майка си. И все още младееше, но беше доста нервен — ето, събори чашата си.
Тресилиън я отмести и бързо попи малката локвичка. Готово. Дейвид сякаш не забеляза нищо, само гледаше напред с пребледняло лице.
Интересно, Хорбъри също пребледня, когато чу, че полицейският началник е дошъл в къщата. Сякаш…
Икономът се стресна. Уолтър беше съборил една от крушите от подноса. Днешните сервитьори не ги биваше за нищо! Мястото им беше в обора!
Той обиколи масата с портвайна. Даже и господин Хари изглеждаше отнесен тази вечер. Непрекъснато поглеждаше към господин Алфред. Те никога не се бяха обичали. Е, господин Хари винаги е бил любимецът на баща им и това дразнеше брат му. Господин Лий никога не бе обръщал голямо внимание на господин Алфред. Колко жалко, той беше толкова привързан към баща си.
Ето, госпожа Алфред вече стана и се понесе край масата. Чудесна кройка имаше тази нейна рокля от тафта. И наметалото също й отиваше. Беше много елегантна жена.
Икономът тръгна към кухнята, като остави мъжете с портвайна в трапезарията. После поднесе кафето в гостната. Четирите дами седяха и мълчаха.
Той отново излезе. Тъкмо влизаше в кухнята, когато чу да се отваря вратата на трапезарията. Дейвид Лий тръгна през преддверието към всекидневната.
Тресилиън отново се прибра в кухнята. Там прочете едно конско на Уолтър, но той не се впечатли много.
Старият иконом остана сам и уморено приседна.
Беше потиснат. Беше навечерието на Коледа, а наоколо имаше само напрежение и тревога. Нещо не беше наред!
Той с усилие се надигна и отиде да прибере чашите от кафето. В стаята нямаше никого; само Лидия стоеше полускрита зад завесата на прозореца и се взираше навън.
От съседната стая се чу пианото.
Господин Дейвид свиреше. Но защо „Погребалния марш“? Да, това беше. Наистина нещо не беше наред.
Той отново се прибра в кухнята.
И тогава чу шума отгоре — трошене на порцелан, обръщане на мебели, поредица от трясъци и глухи удари.
„Велики Боже! — помисли си Тресилиън. — Какво ли прави горе господарят? Какво ли става там?“
И после се чу вик, ясен и силен. Ужасяващ и пронизителен писък, който се задави в гъргорене.
Икономът застина за момент като парализиран, после изтича в преддверието и се заизкачва по широката стълба. Там вече тичаха и други. Викът беше разтревожил цялата къща.
Те тичаха по стълбата, после по извитата й част, покрай нишата със статуите, бели и призрачни, направо към дъното на коридора, където беше вратата на Саймън Лий. Господин Фар и госпожа Дейвид вече бяха там. Тя се беше облегнала на стената, а той натискаше дръжката.
— Вратата е заключена! — повтаряше той. — Вратата е заключена!
Хари Лий го измести и на свой ред натисна дръжката.
— Татко! — извика той. — Отвори!
Вдигна ръка и всички се заслушаха в настъпилата тишина. Никой не отговори. От стаята не се чуваше нито звук.
На входната врата се позвъни, но никой не обърна внимание.
Стивън Фар каза:
— Налага се да разбием вратата. Няма друг начин.
— Няма да е лесно — поясни Хари. — Тези врати са доста солидни.
Те заблъскаха, но напразно. Накрая взеха една от дъбовите пейки и я използваха като таран. Вратата най-после поддаде, с последен трясък пантите се откъртиха и тя падна в стаята.
За миг всички се струпаха на вратата. Надали някой от тях щеше да забрави тази гледка…
Стаята приличаше на бойно поле. Навсякъде се виждаха обърнати тежки мебели, строшени китайски вази. В средата на килима, пред буйния огън в камината, лежеше Саймън Лий в локва кръв. Кръвта беше оплескала всичко, съвсем като в кланица.
Всички поеха въздух и двама проговориха един след друг. Макар и странно, но и двете реплики бяха цитати.
Дейвид Лий каза:
— Господ забавя…
Лидия прошепна на пресекулки:
— Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.
IV
Полицейският началник Сагдън звънеше вече трети път. Накрая той отчаяно удари чукчето.
Уолтър се появи на вратата и широко я отвори. Беше уплашен.