Виж, мъжът в коридора беше хубав. Бронзовият загар на лицето, аристократичният нос, широките рамене — всичко й допадаше. С абсолютно неприсъща на английските й връстнички бързина Пилар усети, че мъжът й се възхищава. Без да го погледне открито, вече знаеше колко пъти я е погледнал и по какъв начин.
За нея това бяха просто факти и тя ги приемаше, без да влага определен интерес или чувства. В нейната родина мъжете гледаха жените така, без да се стараят да го прикрият. След кратко колебание реши, че мъжът не е англичанин.
„Изглежда твърде жизнен, твърде реален за англичанин — реши. — Но пък е със светла коса. Сигурно е американец.“ Приличаше й на герой от филмите за Дивия Запад.
По коридора премина шафнерът.
— Обяд, моля, първи обяд! Моля, заемете местата си за първи обяд.
Спътниците на Пилар извадиха билетите си и всички се отправиха към ресторанта. В купето внезапно стана безлюдно и тихо.
Пилар веднага затвори прозореца, който сивокосата, приличаща на фелдфебел дама от отсрещния ъгъл държеше отворен, и като се разположи удобно на мястото си, се загледа навън към северните предградия на Лондон. Чу, че зад гърба й вратата на купето се плъзна, но не се обърна. Това можеше да бъде само мъжът от коридора и тя прекрасно знаеше, че влиза, за да я заговори.
Тя продължи да гледа замислено през прозореца. Стивън Фар каза:
— Искате ли да отворя прозореца?
— Напротив, аз току-що го затворих.
Тя говореше английски почти съвършено, долавяше се само лек акцент.
„Какъв чудесен глас, слънчев и топъл, като лятна нощ“ — помисли си Стивън.
На свой ред Пилар си каза: „Харесвам гласа му, толкова е силен и дълбок. Наистина е много привлекателен.“
— Влакът е претъпкан — отбеляза той.
— О, да, наистина. Хората напускат Лондон. Сигурно защото е толкова мрачно там.
Пилар не беше израснала с мисълта, че е престъпление да се разговаря с непознати мъже във влака. Възпитанието й повеляваше да бъде внимателна, като всяко младо момиче, но в него нямаше категорични забрани.
Ако Стивън бе израснал в Англия, той сигурно би се въздържал да заговори непознато младо момиче. Но той беше общителен и намираше за съвсем естествено да общува с всекиго, стига да има желание за това.
Той се засмя чистосърдечно и каза:
— Лондон е ужасно място, нали?
— Да, наистина, изобщо не ми харесва.
— На мен също.
Пилар добави:
— Вие не сте англичанин, нали?
— Британски поданик, но съм от Южна Африка.
— Това обяснява всичко.
— И вие ли сега идвате от чужбина?
Тя кимна:
— Да, от Испания.
Мъжът я погледна с интерес.
— От Испания, така ли? Значи сте испанка?
— Наполовина. Майка ми беше англичанка. От нея научих английски.
— Какво ще кажете за войната?
— Ужасно нещо, много тъжно. Има много разрушения.
— Вие на чия страна сте?
Политическите симпатии на Пилар бяха доста мъгляви. В нейното село никой не бе обръщал голямо внимание на войната.
— Тя е много далече от нас, нали разбирате? Кметът, естествено, е служител на правителството и симпатизира на Франко, свещеникът също, но повечето хора са толкова заети със земята и гроздето, че не им остава време да се занимават с това.
— Значи около вас не е имало битки?
Пилар кимна и добави:
— Когато обаче пътувах из страната с кола, видях много разрушения. Една бомба падна и взриви кола, а друга разруши цяла къща. Беше много вълнуващо.
Стивън Фар се усмихна накриво.
— Значи така ви се е сторило?
— Е, беше неприятно — обясни тя, — защото аз трябваше да продължа, а шофьорът на нашата кола беше убит.
— И това не ви ли разстрои?
Големите тъмни очи го погледнаха учудено.
— На всеки му идва времето, нали? Дори и да идва неочаквано, така от небето — буф! — то си е смърт като всяка друга. Сега си жив, утре те няма — така е в живота.
Стивън се засмя.
— Е, трудно бих ви нарекъл пацифистка.
— Как бихте ме нарекли? — Непознатата дума явно я обърка.
— Прощавате ли на неприятелите си, сеньорита?
Пилар поклати глава.
— Аз нямам неприятели. Но ако имах…
— Ако имахте?
Той я наблюдаваше, впечатлен от красивата и жестока извивка на устните й. Тя мрачно отсече:
— Ако имах неприятели, ако някой ме мрази и аз го мразя, щях да му прережа гърлото ей така…