Той застана неподвижно, изучавайки с поглед преобърнатите столове, строшения порцелан и опръсканите с кръв парчета.
Слабият възрастен човек, клекнал край тялото, стана и кимна.
— Здравейте, Джонсън. Истинска касапница, а?
— Прав сте, докторе. Можете ли вече да ни кажете нещо?
Лекарят сви рамене и се ухили.
— Сложните описания ще спестя за официалния доклад. Иначе нищо сложно. Заклан е бил като прасе. Кръвта му е изтекла за по-малко от минута. Няма следа от оръжието.
Поаро прекоси стаята и отиде до прозорците. Както беше казал Сагдън, единият беше затворен и залостен, а другият — отворен на около десетина сантиметра отдолу. Дебел масивен болт го задържаше в това положение. Сагдън каза:
— Според иконома този прозорец никога не се затваря, независимо от времето. Под него има линолеум, в случай че прокапе, но това не става, тъй като стряхата отгоре го предпазва.
Поаро кимна, после се върна до тялото и го огледа. Устните се бяха дръпнали назад и разкриваха безкръвните венци в подобие на гримаса. Пръстите бяха закривени като нокти на птица.
Поаро подхвърли:
— Не ми изглежда на силен човек.
Лекарят отговори:
— Беше доста жилав. Успя да преодолее няколко болести, които биха вкарали повечето хора в гроба.
Поаро поясни:
— Нямах предвид това. Исках да кажа, че не е едър, не е силен физически.
— О, не, ни най-малко.
Детективът се обърна настрани. Наведе се и огледа един от съборените столове — масивен, от махагон. До него имаше махагонова маса и останките от голяма порцеланова лампа. Съборени бяха и два по-малки стола, а наоколо имаше парчета от счупени две чаши и гарафа, тежко стъклено преспапие, различни книги, голяма японска ваза, разбита на парчета; картината на разрушението се допълваше от съборената бронзова статуетка на голо момиче.
Поаро се наведе над съборените и счупени вещи, като ги разглеждаше внимателно, без обаче да ги докосва. Лицето му доби намръщен и объркан израз.
Полковникът попита:
— Смущава ли ви нещо, Поаро?
Той въздъхна и промърмори:
— Такъв крехък стар човек и всичко това…
Джонсън също изглеждаше объркан. Попита сержанта:
— Има ли отпечатъци?
— Много, сър, по цялата стая.
— А по сейфа?
— Нищо, сър. Само тези на стария джентълмен.
Джонсън се обърна към лекаря:
— Какво ще кажете за кървавите петна, докторе? Този, който го е извършил, трябва да е целият в кръв.
Лекарят поклати глава.
— Съмнявам се. Кръвотечението е изцяло от вратната вена. Тя не би пръскала кръв като артерия.
— Да, да, но все пак има много кръв наоколо.
— Наистина, много кръв, поразително много кръв — повтори и Поаро.
Сагдън попита с уважение:
— Това говори ли ви нещо, мосю Поаро?
Погледът на детектива мина покрай него и отговорът му беше объркан:
— Има нещо тук… някакво насилие. — Спря за миг, после продължи: — Да, това е — насилие… и кръв, много кръв… Това е… как да кажа, прекалено много кръв, върху столовете, върху масите, върху килима… Кървав ритуал? Жертвена кръв? Дали е това? Може би. Толкова крехък старец, слаб, съсухрен, а толкова много кръв.
Сагдън го гледаше учудено и объркано изрече:
— Странно, това каза и тя, тази дама…
Поаро рязко попита:
— Каква дама? Какво е казала?
— Госпожа Лий. Госпожа Алфред Лий. Беше застанала там до вратата и почти шептеше. Тогава прозвуча като безсмислица.
— Какво точно каза?
— Нещо като кой би помислил, че старият джентълмен има толкова кръв…
Поаро тихо повтори:
— „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“ Думите на лейди Макбет. Нейните думи… Интересно…
VIII
Алфред Лий и жена му влязоха в малкия кабинет, където ги очакваха Поаро, Сагдън и префектът. Джонсън пристъпи напред.
— Как сте, господин Лий? Ние не сме се срещали досега, но както знаете, аз съм полицейският префект на графството. Казвам се Джонсън. Трудно ми е да изразя колко съм натъжен от това събитие.
Алфред, с очи като на страдащо куче, дрезгаво отговори:
— Благодаря. Това е ужасно… толкова ужасно. Аз… това е жена ми.
Лидия изрече с тихия си глас:
— Това беше ужасен удар за съпруга ми. За всички нас, но най-вече за него.
Ръката й беше на рамото му. Полковник Джонсън заговори: