— Няма ли да седнете, госпожо Лий? Позволете да ви представя мосю Еркюл Поаро.
Детективът се поклони. Наблюдаваше с интерес двамата съпрузи.
Лидия нежно натисна съпруга си по рамото.
— Седни, Алфред.
Той седна и промърмори:
— Еркюл Поаро? Момент…
Той вяло прокара ръка по челото си. Лидия каза:
— Полковник Джонсън иска да ти зададе някои въпроси, Алфред.
Префектът я погледна с одобрение. Беше благодарен, че госпожа Алфред Лий се оказваше толкова разумна и способна жена.
Алфред отвърна:
— Да, разбира се, разбира се…
Джонсън си помисли: „Шокът, изглежда, напълно го е извадил от релсите. Дано малко да дойде на себе си.“ А на глас изрече:
— Това е списъкът на всички, които са били в къщата тази вечер. Бихте ли потвърдили дали той е верен?
Той леко кимна на Сагдън, който извади бележника си и отново прочете имената.
Баналната и бюрократична операция сякаш извади Алфред от унеса и го върна на земята. Той се посъвзе, очите му загубиха стъкления си поглед и когато Сагдън завърши, кимна в знак на съгласие:
— Точно така.
— Бихте ли ми разказали нещо повече за гостите си? Доколкото разбирам, господин и госпожа Джордж Лий и господин и госпожа Дейвид Лий са ваши роднини?
— Това са двамата ми по-млади братя и техните съпруги.
— Те не живеят постоянно тук, така ли?
— Да, тук са само за Коледа.
— Господин Хенри Лий също ви е брат?
— Да.
— А другите ви двама гости — госпожица Естравадос и господин Фар?
— Госпожица Естравадос е моя племенница. Господин Фар е син на някогашния съдружник на баща ми в Южна Африка.
— Значи стар приятел?
Лидия се намеси:
— Не, всъщност го виждаме за пръв път.
— Разбирам. Но го поканихте да остане с вас за Коледа?
Алфред се поколеба, после погледна към жена си. Тя обясни:
— Господин Фар вчера се появи най-неочаквано. Просто бил наблизо и решил да се обади на свекъра ми. Когато той разбрал, че господин Фар е син на неговия някогашен приятел и съдружник, настоял господинът да остане с нас за Коледа.
Полковник Джонсън каза:
— Ясно. Това обяснява списъка на гостите. Сега прислугата. Госпожо Лий, мислите ли, че всички заслужават доверие?
Лидия се замисли за момент, преди да отговори. После заяви:
— Да, напълно съм сигурна във всички. Повечето от тях работят тук от много години. Тресилиън, икономът, е в къщата от времето, когато съпругът ми е бил малко дете. Единствените новодошли са камериерката Джоун и личният прислужник на моя свекър.
— Какво ще кажете за тях?
— Джоун е една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.
Поаро внезапно подхвърли:
— Но вие, мадам, не сте, нали?
Тя сви рамене.
— Той няма нищо общо с мен.
— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.
— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекър ми и следователно извън моите компетенции.
— Разбирам.
Полковник Джонсън се намеси:
— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.
Алфред отвърна с тих глас:
— Разбира се.
Джонсън се опита да помогне:
— Кога например видяхте баща си за последен път?
Лицето на Алфред се изкриви от болка и той отговори:
— Бях при него за кратко след чая. Накрая му пожелах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнайсет.
Поаро се намеси:
— Пожелахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече вечерта?
— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано, или седеше в креслото си и никой не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.
— А често ли го правеше?
— Понякога. Ако това беше желанието му.
— Но обикновено не беше така.
— Не.
— Продължете, ако обичате, господин Лий.
Алфред продължи:
— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. — Ние седяхме около масата… Изведнъж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, Боже! Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.