— Това смятаме да открием! Госпожо Лий, имате ли някаква представа кой би могъл да замисли подобна кражба?
Тя поклати глава.
— Не, наистина. Убедена съм, че слугите са честни хора. Пък и във всеки случай никак не е лесно да се стигне до сейфа. Моят свекър винаги беше в стаята си. Никога не слизаше долу.
— Кой се грижеше за стаята?
— Хорбъри. Той оправяше леглото и бършеше праха. Една от камериерките идваше всеки ден да почиства камината и да пали огъня, но иначе Хорбъри вършеше всичко.
Поаро каза:
— Значи Хорбъри е човекът с най-добри възможности?
— Да.
— Мислите ли, че той е откраднал диамантите?
— Възможно е. Предполагам… За него би било най-лесно. О, всъщност не знам какво да мисля.
Полковник Джонсън се намеси:
— Съпругът ви вече ни разказа своята версия за случилото се тази вечер. Бихте ли направили същото? Кога например видяхте свекъра си за последен път.
— Ние всички бяхме в стаята му днес следобед, преди чая.
— Не го видяхте по-късно, за да му пожелаете лека нощ?
— Не.
Поаро попита:
— Правите ли го обикновено?
Лидия рязко отговори:
— Не.
Джонсън продължи:
— Къде се намирахте по време на извършване на престъплението?
— В гостната.
— Чухте ли шум от борба?
— Струва ми се, че чух нещо тежко да пада, но, разбира се, стаята на свекъра ми е над трапезарията, не над гостната, така че надали бих чула твърде много.
— Но чухте вика?
Лидия потръпна.
— Да, това чух. Беше ужасяващо, сякаш викаше някой прокълнат от ада. Веднага разбрах, че се е случило нещо страшно. Избързах навън и последвах съпруга си и Хари нагоре по стълбите.
— Кой друг беше с вас по това време в гостната?
Жената се замисли.
— Всъщност… не мога да си спомня. Дейвид беше в съседната стая и свиреше Менделсон. Мисля, че и Хилда отиде при него.
— А другите две дами?
— Магдалин отиде да телефонира. Не мога да си спомня дали Пилар беше там или не.
Поаро тихо каза:
— Значи е възможно да сте останали съвсем сама?
— Да, да, всъщност така беше, доколкото си спомням.
Полковник Джонсън продължи:
— Относно диамантите. Мисля, че е необходимо най-после да се уверим дали са тук или не. Знаете ли комбинацията от сейфа на баща си, господин Лий? Вижда ми се някак си старомоден.
— Ще я намерите в малкия бележник, който той обикновено носеше в горния джоб на халата си.
— Добре. Веднага ще се занимаем с това. Може би ще е по-добре, ако разпитаме първо другите. Дамите може да поискат да си легнат.
Лидия стана.
— Хайде, Алфред. — После се обърна към тях: — Да им кажа ли да дойдат?
— Да, ако обичате, един по един.
— Разбира се.
Тя се отправи към вратата и съпругът й я последва. В последния миг той изведнъж се обърна.
— Но, разбира се — каза и се върна бързо до Поаро. — Вие сте Еркюл Поаро! Как не съобразих. Трябваше веднага да се сетя. — Той заговори бързо и възбудено: — Господ ви изпраща тук! Открийте истината, мосю Поаро. Цената е без значение. Ще платя всички разходи, само я открийте! Бедният ми баща, да го убият най-брутално. Трябва да откриете истината. Смъртта на баща ми не може да остане безнаказана.
Поаро отговори тихо:
— Уверявам ви, господин Лий, че съм готов да направя всичко в помощ на полковник Джонсън и старши полицай Сагдън.
Алфред Лий каза:
— Искам да работите за мен. Смъртта на баща ми трябва да бъде отмъстена.
Той затрепери силно. Лидия се върна и го хвана под ръка.
— Хайде, Алфред, трябва да извикаме другите.
Очите й срещнаха погледа на Поаро. Тези очи пазеха своите тайни. Те не трепваха.
Детективът тихо изрецитира:
— „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“
Тя го прекъсна:
— Спрете! Не изричайте това!
— Но вие сте го казали, мадам.
Тя пое дъх:
— Знам… Спомням си… Беше толкова ужасно.
И Лидия рязко се обърна и излезе от стаята. Съпругът й я последва.
IX
Джордж Лий гледаше със сериозно изражение.
— Ужасна работа — каза, поклащайки глава. — Наистина е ужасно. Според мен това е дело на някой луд!
Полковник Джонсън внимателно попита:
— Така ли смятате?
— Да. Наистина така смятам. Някой вманиачен убиец. Сигурно е избягал от дом за душевноболни.