Изразително замахна с ръка. Жестът беше толкова рязък и груб, че Стивън се отдръпна.
— Вие сте една кръвожадна млада особа.
Пилар попита съвсем хладнокръвно:
— А вие какво бихте направили с вашите неприятели?
Той се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после се засмя.
— Просто се чудя. Наистина се чудя!
Тя неодобрително отбеляза:
— Но сигурно… сигурно вие знаете.
Мъжът стана сериозен, пое си въздух и тихо каза:
— Да, знам.
След това, като бързо смени тона си, попита:
— Какво ви накара да дойдете в Англия?
Пилар мрачно отвърна:
— Ще живея при английските си роднини.
— Разбирам.
Той се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Опита се да си представи какви са тези роднини, как ли ще я приемат, опита се да я види в компанията на някое сдържано английско семейство край коледната трапеза.
Момичето попита:
— Как е, хубаво ли е в Южна Африка?
Той заговори за Южна Африка. Тя слушаше с щастливото изражение на дете, на което разказват приказка. Нейните наивни и прями въпроси го забавляваха. Той не устоя на изкушението и наистина превърна разказа си в нещо като вълшебна приказка.
Завръщането на останалите обитатели на купето сложи край на това преживяване. Той стана, погледна я с усмивка и излезе в коридора.
На вратата, докато се обръщаше да даде път на една възрастна дама, погледът му се спря на етикета на чуждестранен плетен куфар, явно нейния. Той прочете името й — госпожица Пилар Естравадос — и когато продължи към адреса, очите му се разшириха от изненада, която премина в нещо друго — Горстън Хол, Лонгдейл, Адълсфийлд.
Той се обърна към момичето, но погледът му вече беше различен — объркан и подозрителен. Застана навън в коридора, запали цигара и се смръщи.
III
В голямата всекидневна в Горстън Хол, обзаведена в синьо и златно, Алфред Лий и жена му Лидия обсъждаха плановете си за Коледа. Алфред беше мъж на средна възраст със солидно телосложение, благодушно лице и кротък поглед. Когато говореше, произнасяше думите отчетливо, тихо и акуратно. Главата му, потънала в раменете, както и цялата му фигура създаваха впечатление за инертност. Съпругата му Лидия беше изключително слаба, но с бързи и грациозни движения и излъчваше енергичността на ловджийска хрътка. В острите й черти и повехналата й кожа нямаше красота, но лицето й внушаваше достойнство. Гласът й звучеше очарователно.
Алфред каза:
— Баща ми настоява! Струва ми се, че това решава нещата.
Лидия сдържа досадата си и попита:
— Винаги ли трябва да се предаваш?
— Скъпа, той е толкова възрастен и…
— О, да, да!
— Винаги очаква да стане така както той пожелае.
Жената сухо отсече:
— Естествено, щом винаги е било така! Но все някога, Алфред ще трябва да му се опълчиш.
— Какво искаш да кажеш, Лидия?
Той я погледна втренчено, така потиснат и изненадан, че за момент тя се поколеба и прехапа устни. Съпругът й повтори:
— Какво искаш да кажеш, Лидия?
Тя присви грациозните си рамене и продължи, като вече грижливо подбираше думите си:
— Баща ти има склонност да бъде… тираничен.
— Той е стар.
— И ще става все по-стар. И все по-голям тиранин. Докъде ще стигне това? Той вече диктува живота ни напълно. Ние не можем да решим нищо сами! Каквото и решение да вземем, винаги има риск то да бъде осуетено.
Алфред каза:
— Татко очаква да се съобразяваме преди всичко с него. Той е много добър към нас, не забравяш това, нали?
— О, добър, така ли?
— Да, много добър.
В тона на Алфред се долови твърдост. Лидия продължи спокойно:
— Имаш предвид парите?
— Да. Неговите нужди са съвсем скромни, но на нас никога не е отказвал пари. Ти можеш да харчиш колкото искаш за дрехи и за къщата и сметките винаги се плащат. Ето, миналата седмица ни подари нова кола.
— Не отричам, че баща ти е щедър по отношение на парите, но в замяна иска да бъдем негови роби.
— Роби ли?
— Да, роби. Ти си негов роб, Алфред. Дори да решим да заминем и баща ти внезапно каже, че трябва да останем, ти се подчиняваш безропотно. Ако му хрумне да ни пусне, ние тръгваме. Нямаме никакъв собствен живот, никаква независимост.
Съпругът й разтревожено я прекъсна: