Поаро я прекъсна внимателно:
— Как се е чувствал?
Тя обърна спокойния си поглед към него.
— Бил е разочарован, разбира се. Защото няма внуци, искам да кажа момчета, които да продължат рода. Това явно го е мъчело от доста време. И изведнъж нервите му не издържат и той изкарва яростта си върху своите синове — наричайки ги схванати баби или нещо подобно. Съжалих го в този момент, защото разбрах колко е била накърнена гордостта му.
— И после?
— После всички си тръгнахме.
— И повече не го видяхте?
Тя кимна.
— Къде бяхте по време на престъплението?
— Бях при съпруга си в стаята с пианото. Той свиреше.
— И после.
— Чухме да се обръщат маси и столове на горния етаж, да се троши порцелан — някаква жестока борба. А след това онзи ужасен вик, когато са му прерязвали гърлото…
Поаро попита:
— Толкова ли беше ужасен викът? Беше ли — той направи кратка пауза — „като душа в ада“?
Хилда Лий отвърна:
— По-лошо от това!
— Какво искате да кажете, мадам?
— Беше сякаш човек, който няма душа… Имаше нещо нечовешко, нещо животинско…
Поаро попита:
— Значи това е вашата присъда, мадам?
Тя вдигна ръка — реакция на внезапно обзелата я мъка. Сведе поглед и се загледа в пода.
XIV
Пилар влезе в стаята предпазливо, сякаш беше животно, което предусеща клопка. Набързо огледа стаята. Видът й не изразяваше уплаха, а по-скоро подозрение.
Полковник Джонсън стана и й подаде стол, а после каза:
— Надявам се, че разбирате английски, госпожице Естравадос?
— Естествено. Майка ми беше англичанка. Аз съм почти истинска англичанка.
Устните на полковник Джонсън се разтеглиха в лека усмивка, когато той спря поглед върху черната й лъскава коса, гордите черни очи и червените устни. Почти англичанка! Звучеше странно за Пилар Естравадос.
Той продължи:
— Господин Лий беше ваш дядо. Повикал ви е от Испания и сте пристигнали след няколко дни. Така ли е?
Пилар кимна.
— Точно така. Имах — о, доста приключения, докато се измъкна от Испания — шофьорът беше убит от самолетна бомба, от главата му остана само кърваво петно. А аз не можех да карам колата, затова дълго вървях, а не обичам да ходя пеш. Никога не ходя пеш. Разраних си краката, ама наистина жестоко ги разраних!
Полковник Джонсън се усмихна:
— Все пак сте пристигнали тук. Майка ви разказвала ли ви е за вашия дядо?
Пилар кимна радостно.
— О, да! Каза ми, че бил стар дявол!
Еркюл Поаро попита с усмивка:
— А какво си помислихте вие самата, когато дойдохте тук, мадмоазел?
Тя отвърна:
— Е, той беше много, много стар. Трябваше да седи на стол, а лицето му беше изпито. Но въпреки това ми хареса. Струва ми се, че като млад е бил много симпатичен, като вас — обърна се Пилар към полицейския началник Сагдън. Очите й оглеждаха приятното му лице, което се бе зачервило от комплимента.
Полковник Джонсън сподави смеха си. Това беше един от редките случаи, когато хладнокръвният Сагдън губеше контрол.
— Само че — продължи със съжаление Пилар — не е бил едър като вас.
Еркюл Поаро въздъхна.
— Значи харесвате едрите мъже, сеньорита? — попита той.
Пилар ентусиазирано потвърди:
— О, да. Обичам едри мъже, с широки рамене и да са много, много силни.
Полковник Джонсън рязко изрече:
— Често ли виждахте дядо си след пристигането си тук?
Пилар отговори:
— О, да. Седях при него. Той ми разказваше разни неща — че бил много проклет, за всичко, което е правил в Южна Африка.
— Казвал ли ви е, че има диаманти в сейфа си?
— Да, той ми ги показа. Само че не приличаха на диаманти — бяха просто камъчета, много грозни, ама наистина грозни.
Сагдън попита:
— Значи ви ги показа?
— Да.
— Но не ви е давал от тях?
Пилар поклати глава.
— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото възрастните хора много обичат млади момичета.
Полковник Джонсън попита:
— Знаете ли, че диамантите са откраднати?
Пилар се изненада:
— Откраднати?
— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?