Тя кимна и заяви:
— Ами да. Това е само Хорбъри.
— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?
— Да.
— Защо мислите така?
— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.
— Хм! Да оставим това — каза полковникът. — Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.
Пилар кимна и се усмихна:
— Да. Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!
— И това ви хареса?
— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така както в Испания. Там се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.
— Помните ли какво се каза там?
— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.
— Спомена ли нещо за пари или за завещание?
— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.
— Какво се случи?
— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.
— О, така ли?
— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.
— И после?
— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.
— Стивън Фар?
— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.
Джонсън попита:
— Къде бяхте по време на престъплението?
— Питате ме къде съм била?
— Да.
— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя грима. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък. Всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.
— Да?
— Ами тогава — тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест — чак до ухото.
Тя млъкна, явно доволна от разказа си.
Джонсън попита:
— Не ви ли прилоша от кръвта?
Тя го изгледа.
— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!
Поаро попита:
— Някой каза ли нещо?
Пилар отвърна:
— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя Бог?
Полковник Джонсън каза:
— Няма да ви задържаме повече, госпожице Естравадос.
Пилар стана и дари с очарователна усмивка мъжете.
— Е, аз тръгвам — рече и излезе от стаята.
Полковник Джонсън каза:
— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!
XV
Вратата се отвори още веднъж и полковник Джонсън вдигна поглед. За момент му се стори, че влиза Хари Лий, но когато Стивън Фар се приближи, разбра грешката си.
— Седнете, господин Фар — каза той.
Стивън седна. Хладнокръвният му и интелигентен поглед обходи и тримата мъже. Той отбеляза:
— Боя се, че няма да ви бъда от голяма полза. Питайте обаче за всичко, което смятате, че ще ви помогне. Може би ще е най-добре още от самото начало да ви обясня кой съм аз. Моят баща, Ебенизър Фар, някога беше партньор на Саймън Лий в Южна Африка. Говоря за времето отпреди четирийсет години. — Направи кратка пауза. — От баща си съм слушал много за Саймън Лий, за неговата личност. Двамата с баща ми са преживели много неща заедно. Саймън Лий се прибрал у дома си с цяло състояние, баща ми също се справил доста добре. Баща ми винаги ми е казвал, че ако дойда в Англия, трябва да се обадя на господин Лий. Веднъж му казах, че са минали много години и той едва ли ще знае кой съм, но баща ми отвърна: „Когато двама души са преживели това, през което сме минали ние със Саймън, те не забравят.“ Баща ми почина преди две години. Сега за пръв път съм в Англия и реших да послушам съвета на баща си, и да се обадя на господин Лий. — Той се усмихна леко и продължи: — Бях малко притеснен, когато дойдох тук, но е било излишно. Господин Лий ме посрещна топло и настоя да остана за Коледа. Боях се, че се натрапвам, но той не искаше да чуе за отказ от моя страна. — После добави малко стеснително: — Всички са много мили с мен, особено господин и госпожа Алфред Лий. Страшно съжалявам за това, което им се случи.