— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Господин Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.
— Значи господин Лий е вечерял в седем, нали така?
— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.
— Защо?
— Така ми нареди той.
— Това беше ли обичайно?
— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път викаше господин Алфред, госпожа Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.
— Но според вас не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?
— Не е пращал мен, сър.
— Значи не е очаквал човек от семейството?
— Може да го е повикал лично, сър.
— Разбира се.
Хорбъри продължи:
— Оправих всичко, пожелах лека нощ на господин Лий и си тръгнах.
Поаро попита:
— Подсилихте ли огъня, преди да излезете?
Прислужникът се поколеба.
— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.
— Дали господин Лий го е запалил сам?
— О, не, сър. Предполагам, че го е направил господин Хари Лий.
— Значи синът му е бил при него, когато отидохте там преди вечеря?
— Да, сър. Той си тръгна, когато влязох.
— Какви бяха отношенията между тях според вас?
— Господин Хари Лий беше в много добро настроение, сър. Смееше се с отметната назад глава.
— А господин Лий?
— Той мълчеше и беше доста замислен.
— Аха. Има още нещо, което искам да узная, Хорбъри. Какво можете да ни кажете за диамантите, които господарят ви държеше в сейфа си?
— Диаманти ли, сър? Не съм виждал никакви диаманти.
— Той е съхранявал там нешлифовани диаманти. Сигурно сте го виждали да ги държи.
— Имате предвид онези камъчета ли, сър? Да, виждал съм ги у него един-два пъти, но не знаех, че са диаманти. Вчера ги показваше на чуждестранната госпожица. Или онзи ден?
Полковник Джонсън се обади внезапно:
— Тези камъни са били откраднати.
Хорбъри извика:
— Надявам се не мислите, че аз имам нещо общо с това!
— Не ви обвинявам в нищо — успокои го Джонсън. — Какво можете да ни кажете по този въпрос?
— За диамантите ли, сър? Или за убийството?
— И за двете.
Прислужникът се замисли. Облиза бледите си устни. Най-сетне вдигна глава, а погледът му като че таеше нещо.
— Нямам какво да кажа, сър.
Поаро попита тихо:
— Да сте дочули нещо? Да кажем, докато сте изпълнявали задълженията си? Нещо, което може да се окаже полезно?
В очите на прислужника проблесна някаква искрица.
— Не, сър. Няма такова нещо, сър. Само дето се получи малко спречкване между господин Лий и някои от семейството.
— Кои някои?
— Според мен имаше нещо около завръщането на господин Хари Лий. На господин Алфред Лий това не се хареса. Разбрах, че между него и баща му били разменени някои по-остри думи, но това е всичко. Господин Лий не го е обвинявал нито за миг, че е вземал някакви диаманти. Освен това съм сигурен, че господин Алфред никога не би направил такова нещо.
Поаро бързо попита:
— Но срещата му с господин Алфред беше, след като откри липсата на диамантите, нали?
— Да, сър.
Детективът се наведе напред.
— Аз мислех, Хорбъри — произнесе отчетливо, — че не сте знаели за кражбата на диамантите, докато не го научихте от нас току-що. Откъде знаете тогава, че господин Лий е открил липсата им, преди да разговаря със сина си?
Лицето на Хорбъри пламна.
— Няма смисъл да лъжете. Казвайте — обади се Сагдън. — Кога разбрахте?
Хорбъри произнесе унило:
— Чух го да говори по телефона с някого за това.
— Но не сте били в стаята?
— Не, бях отвън, до вратата. Не чух добре, само няколко думи.
— Какво точно чухте? — попита Поаро.
— Чух думите „кражба“ и „диаманти“, чух го и да казва: „Не зная кого да подозирам.“ После го чух да споменава нещо за тази вечер в осем часа.
Сагдън кимна.
— Разговарял е с мен. Било е към пет и десет, нали?
— Точно така, сър.
— А когато влязохте след това в стаята, той беше ли разтревожен?
— Съвсем малко, сър. Изглеждаше разсеян и малко притеснен.