Сагдън се изненада:
— Бива си ви, мосю Поаро.
— Нищо подобно. Аз просто следвам логиката на мисълта. Няма да спорим по въпроса. Значи според вас госпожицата от млекарницата не казва истината?
Сагдън поклати глава.
— Въпросът не стои така. Всъщност според мен тя казва самата истина. Тя е обикновено момиче и си мисля, че ако се беше опитала да ме излъже, щях да я хвана.
Поаро отбеляза:
— Имате нужния опит?
— Точно така, мосю Поаро. След като цял живот човек взима показания, той се научава да отделя истината от лъжата. Аз съм на мнение, че момичето казва истината, а при това положение Хорбъри не е могъл да убие стария господин Лий, което пък отново ни връща към хората от къщата. — Той пое дълбоко въздух. — Един от тях е, мосю Поаро. Един от тях. Но кой?
— Нямате нови данни?
— Имах малко късмет с телефонните обаждания. Господин Джордж Лий е поръчал разговор до Уестрингъм в девет без две минути. Разговорът е продължил шест минути.
— Аха!
— Точно така! Освен това не е имало никакъв друг разговор — нито до Уестрингъм, нито до други места.
— Много интересно. Мосю Джордж Лий твърди, че точно когато е приключил разговора си, е чул шума на горния етаж — но в действителност той е свършил разговора си почти десет минути преди това. Къде е бил през тези десет минути? Госпожа Джордж Лий твърди, че е телефонирала, но в действителност изобщо не се е обаждала никъде. Къде е била тогава тя?
Сагдън каза:
— Видях ви да разговаряте с нея, мосю Поаро.
Думите му прозвучаха като въпрос и детективът отвърна:
— Грешите!
— Моля?
— Не аз разговарях с нея — тя разговаряше с мен!
— О! — Сагдън беше готов да пренебрегне подобно разграничение, но постепенно осъзна неговото значение и попита:
— Значи тя е разговаряла с вас?
— Точно така. Тя дойде при мен с определена цел.
— И какво е имала да ви каже?
— Тя искаше да подчертае определени неща — неанглийския характер на престъплението, съмнителните роднини на госпожица Естравадос от бащина й страна, факта, че госпожица Естравадос скришом е вдигнала нещо от пода снощи.
— Значи това ви е казала?
— Да. Какво беше взела нашата малка сеньорита?
Сагдън въздъхна:
— Разрешавам ви триста опита да познаете! Ще ви го покажа. Това е нещо, което разрешава загадките в детективските романи. Ако можете да разберете за какво е, ще напусна полицията!
— Покажете ми го.
Полицаят извади плик от джоба си и изсипа съдържанието му върху дланта си. На устните му играеше лека усмивка.
— Ето. Какво ще кажете?
На широката длан на полицейския началник лежаха триъгълно парченце розова гума и малка дървена клечка.
Усмивката му стана по-широка, когато Поаро взе нещата и се смръщи.
— Говорят ли ви нещо, мосю Поаро?
— Това парченце не е ли отрязано от чантичка за баня?
— Да. То е част от такава чантичка от стаята на господин Лий. Може и самият той да го е отрязал, само че не мога да разбера защо! Хорбъри не знае нищо по въпроса. Що се отнася до клечката, тя е с големината на клечка за играта крибидж, само че тях обикновено ги правят от слонова кост. Тази тук е от дърво, според мен е от чам.
— Забележително — измърмори Поаро.
— Задръжте ги, ако искате — любезно предложи Сагдън. — На мен не ми трябват.
— Но, приятелю, не искам да ви лишавам от тях!
— Нищо ли не ви говорят?
— Длъжен съм да призная — абсолютно нищо!
— Чудесно! — язвително изрече Сагдън и ги пъхна в джоба си. — Голям напредък.
Поаро поясни:
— Госпожа Джордж Лий си спомня, че младата госпожица е вдигнала тези неща от пода скришом. Така ли беше наистина?
Сагдън се замисли.
— Н-е-е — отвърна колебливо. — Не бих се изразил точно така. Нямаше гузен вид — нищо подобно — но го направи доста бързо — разбирате какво искам да кажа? Освен това не забеляза, че я видях! В това съм убеден. Тя подскочи, когато отидох при нея.
Поаро изрече замислено:
— Значи е имало някаква причина? Но каква е могла да бъде тя? Това гумено парченце е съвсем ново. Не е било използвано за нищо. Може да няма никакво значение, но все пак…
Полицейският началник нетърпеливо заяви:
— Е, вие може да си мислите за тези неща колкото си искате, мосю Поаро. Аз обаче имам друга работа.