Лидия вдигна ръце и отвърна:
— Трябва да приемете, естествено.
IV
Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност. Каза:
— Искам да се махна оттук!
Стивън Фар изрече нежно:
— Не сте само вие. Но няма да ни пуснат, скъпа.
— Кой? Полицията ли?
— Да.
Пилар сериозно отбеляза:
— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора.
Той каза с лека усмивка:
— Имате предвид себе си?
Момичето отвърна:
— Не, имам предвид Алфред, Лидия, Дейвид, Джордж, Хилда, и… да, и Магдалин.
Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да попита:
— На какво се дължи изключението?
— Моля?
— Защо не споменахте и Хари?
Пилар се изсмя и показа белите си и равни зъби.
— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.
— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина. А как намирате английските роднини, Пилар?
Тя каза немного уверено:
— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.
— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!
— Д-д-да.
— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика например от Испания.
Пилар се обиди:
— Вие ми се присмивате…
Стивън отвърна:
— Грешите. Съвсем не ми е до смях.
Тя го погледна:
— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?
— Да.
— А пък онзи едър симпатичен полицай не ви пуска?
— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.
— Каква досада! — Тя поклати глава.
— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец обикаля наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.
Момичето се намръщи:
— Дядо ми беше много, много богат, нали?
— Мисля, че да.
— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?
— Зависи от завещанието.
Пилар замислено изрече:
— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.
— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.
Тя въздъхна:
— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.
— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.
Пилар въздъхна отново:
— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?
— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.
Пилар каза, разтворила широко очи:
— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш.
Стивън каза:
— Вие сте възхитителна!
Пилар изрече с подмамващ гласец:
— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.
— Добре тогава, елате, изкусителко.
Тя се засмя щастливо, излезе и хукна към салона за танци в другия край на къщата.
Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.
Еркюл Поаро бе откачил един портрет от стената и го изучаваше. Той вдигна глава и ги видя.
— Аха! — каза. — Пристигате точно навреме.
Пилар попита:
— Какво правите?
Тя се приближи и застана до него. Поаро изрече със сериозен глас:
— Изучавам нещо много важно — лицето на Саймън Лий на младини.
— О, това дядо ли е?
— Да, мадмоазел.
Тя се взря в изрисуваното лице.
— Колко е различен… колко много е различен. Беше толкова стар, толкова съсухрен. А тук е като Хари, също като Хари, но с десет години по-млад.