Елинор отвори очи и се вгледа в него.
— Няма да си кривя душата, Макс е невероятно способен, но понякога му хрумват разни смахнати идеи, които просто не вършат работа. Убедена съм, че и в случая става дума за нещо такова.
— И аз бях сразен от ентусиазма му. За нищо на света не бих искал да правиш нещо против волята си и, честно казано, аз самият изобщо не съм имал време да помисля.
— Значи мога да кажа на Макс, че не проявяваш интерес?
— Щом така искаш, Ели, нямам нищо против.
Този път го огледа внимателно, а той усети как се смалява пред погледа й.
— Точно това искам. — След което тя се върна в купето си и затвори плъзгащата се врата.
Том, вече монолитна статуя, бе готов за шкурката и боята. Дори ритмичното „ссс, бууум, бааа“ и лукавата двойна захапка на величествения „Кал“ не бяха в състояние да поклатят тази фигура, скована в непоклатимо отчаяние. Той се запита дали не е твърде късно да поиска да му възстановят цената на билета поради скорошната му ненадейна кончина.
9
Най-сетне Том долази до купето си и се строполи на сгъваемото легло. Нима Елинор наистина бе в този влак? Невъзможно. Не си бе представял дори, че ще сподели това пътуване към себе си тъкмо с онази, чието отсъствие бе станало причина да се погуби! А чия всъщност бе вината за това отсъствие? Той така и не я помоли да остане, нали?
Както седеше и се взираше през прозореца в черния мрак отвън, внезапно престана да бъде във влака, поел към Чикаго. Намираше се в Тел Авив. Бяха избрали този крайбрежен град заради близостта му до летище „Бен Гурион“. Оттам до събитията, които Елинор и Том отразяваха, рядко имаше повече от два часа път със самолет. Близкият изток бе непредсказуем в своята предсказуемост. Просто си знаеш, че нещо ще се случи. Не знаеш единствено точно къде и какво да очакваш.
Марк Твен бе посетил Божи гроб и надълго и нашироко го описваше в „Глупаци в чужбина“. Книгата бе публикувана през 1869 — година, преди Цион да бъде отново населен от евреите, и близо деветдесет години, преди Израел да бъде провъзгласен за независима държава. На Твен Палестина се бе сторила мъничка и той недоумяваше как една толкова „малка страна има такава богата история“. Том добре го разбираше. Мястото, което изглеждаше тъй необятно за хората по целия свят, можеше да се прекоси с кола от единия край до другия за часове. Първия път, когато Том го видя, укрепеният град Йерусалим му се стори едва ли не като хубава миниатюра. И въпреки всичко пълнокръвният кипеж, а и хората, които го наричаха свой дом, оправдаваха репутацията му на една от най-притегателните забележителности на света.
Бяха обиколили страната, за да открият интересен материал, макар че Елинор търсеше по-скоро лични преживявания и дори бе пожелала да бъде кръстена в река Йордан. Твен също бе се къпал във вода от главния извор на свещената река след дълъг прашен преход от Дамаск през пустинята, макар по-скоро от хигиенни подбуди, отколкото с духовна цел. Том и Елинор си бяха купили йорданска вода в прозрачни бутилки, оформени като тялото Христово, и ги бяха изпратили у дома заедно с тенекиена кутия свещен въздух, събиран в древните църкви на Израел. Том открай време си знаеше, че тези две неща са невероятно популярни сред американските туристи, които възторжено отнасяха у дома си въздуха и водата и ги връчваха на собствените си свещеници. Предполагаше, че ги подтиква надеждата да си подобрят рейтинга в Божиите очи, като един вид капиталовложение.
Една Коледа двамата бяха отишли на екскурзия до Витлеем, защото Елинор бе пожелала да види къде точно синът Божи се е появил на този грешен свят. Макар и да му липсваше особена религиозна нагласа, Том се бе смирил, озовавайки се в близост до мястото на едно толкова значимо събитие.
След посещението във Витлеем Марк Твен бе докладвал, че всички християнски секти (освен протестантите) имали параклиси под покрива на Храма на гроба Господен. В същото време бе отбелязал и своето наблюдение, че всеки трябва да се придържа към своите граници и да не се осмелява да навлиза в чужда територия, което било убедително доказателство, че дори около гроба на Спасителя християните не могат да се молят мирно. Очевидно някои неща съвсем не се бяха променили през годините, откакто Марк Твен бе предприел своето поклонничество.
Двамата американски журналисти се оказаха сред малцината в Израел, които отбелязаха най-свещения сред християнските празници. Том и Елинор бяха украсили малка елха в своя апартамент, бяха си приготвили празнична трапеза, след което си отвориха подаръците. А после зареяха погледи навън към мрака на Средиземно море, наслаждаваха се на гледките и ароматите на пустинята и празнуваха едно събитие, което за повечето американци бе свързано със сняг, шишкав веселяк и припукващ в камината огън. После заспиваха прегърнати. За Том тези Коледи в Тел Авив бяха най-прекрасните в живота му. Като изключим последната.