Елинор бе излязла за някои последни покупки от бакалията. Четирийсет минути по-късно се върна и заяви, че иска да се прибере у дома, защото й било дотегнало да пише за опасностите, грозящи този странен свят, и тъкмо това бил моментът да си отиде. Отначало Том реши, че тя се шегува. После стана ясно, че говори сериозно. Всъщност на мига бе започнала да си стяга багажа, след което се обади в „Ел Ал“, за да си направи резервация. Опита се да направи резервация и за Том, но той решително отказа. Допреди час животът му се бе струвал прекрасен, а ето че сега стоеше по гащета насред малкия им апартамент и целият му свят се сриваше.
Зададе й въпроса какво толкова се е случило през последните четирийсет минути, за да я подтикне към това съдбоносно и за двама им решение, без дори да го попита тя отвърна, че било време да се прибере у дома. Започна се като нормален разговор, който прерасна в спор, а спорът — в караница. Докато тя си опаковаше багажа, и двамата вече крещяха, а Том бе толкова объркан и разстроен, че не помнеше и половината от онова, което бе изрекъл.
Елинор взе такси, Том я последва. На летището продължиха да се карат. Най-сетне дойде време тя да вземе ескалатора, който щеше да я отведе до автобуса. Ето в този момент, вече със спокоен глас, Елинор още веднъж го беше помолила да тръгне с нея. Ако наистина я обичал, щял да го стори. Не беше забравил как сълзите пареха в очите му, но гневът подхранваше упорството му. Не, беше отвърнал, няма да я последва.
Проследи я как се издига с ескалатора. Тя се обърна само веднъж. Изражението й бе толкова тъжно и измъчено, че той без малко да извика името й, да я помоли да го почака, защото е готов да тръгне с нея, но думите така и останаха неизречени. Също като онази нощ във влака от Кьолн, когато се канеше да й направи предложение, но не го стори. Просто й обърна гръб и си тръгна. Остави я, както го бе оставила тя.
Тогава за последен път бе видял Елинор. И сега отново, преди пет минути, в полюшващия се влак, поел към Чикаго през Толидо и Питсбърг. Все още нямаше представа какво я бе накарало да си замине. А и не разполагаше с разумно обяснение защо не е тръгнал с нея.
Том се стресна и отново се върна в Западна Вирджиния, във влака, летящ по стоманените релси. Полегна на канапето в топлото купе, унесен от онова „ссс, бууум, бааа“ на железните колелета, а мъчителните мисли, подхранвани от мрака навън, го потопиха в неспокойна дрямка.
Нещо трябва да се бе ударило във вагона. Разнесе се грохот, все едно бе рикоширало гюле. Том без малко не падна от канапето. Погледна си часовника. Шест и половина. Скоростта стремително намаляваше. Много скоро мощният „Капитъл Лимитед“ спря. Том погледна през прозореца и установи, че наоколо не се вижда никакъв признак на цивилизация. Замириса му на изгоряло и макар да нямаше опита на железничар, ситуацията, изглежда, излизаше извън рамките на обичайното.
В мрака навън проблясваха светлини, обслужващите влака проверяваха откъде е дошъл залпът и какви щети е причинил. Том излезе в коридора, където се натъкна на отец Кели.
— Чухте ли? — възкликна свещеникът. — Приличаше на изстрел.
— Мисля, че се ударихме в нещо — отвърна Том. — Може би е имало нещо на релсите и влакът го е прегазил.
— Стори ми се, че се удари в нашия вагон, а ние сме някъде по средата.
Самата истина, каза си Том.
— Нямам представа какво е — изрече на глас. — Дано само да тръгнем скоро.
Край тях мина Реджина със загрижено изражение. Носеше огромен куп вестници.
— Какво става, Реджина? — осмели се да попита Том. — Не се движим. Да не би кредитната карта на „Амтрак“ да е изтекла?
— Ударихме се в нещо, това поне е ясно. В момента проверяват. Сигурно скоро ще продължим.
Том погледна книжната бала в ръцете й.
— Май обичаш пресата, а?
— Някой ги беше натикал в кофата за боклук. Дори не знам откъде са се взели. Доставят ни единствено „Толидо Блейд“, а новият брой ще го получим най-рано утре сутрин.
Момичето продължи по коридора. Том бе готов да се поздрави за благоразумието да си осигури няколко часа резерв между двата влака. По всичко изглеждаше, че ще му свършат работа. По времето на Твен дилижансът изминавал 3000-те километра от Сейнт Джоузеф, Мисури, до Калифорния за около 20 дни. Том трябваше да пропътува допълнителни 1500 километра, но с нещо много по-мощно от някаква си конска тяга. Въпреки това започваше да се опасява, че няма да успее да надмине писателя. Вече се замисляше на кои затънтени островчета би могъл да се скрие от Лелия, ако не се появи за Коледа. Списъкът бе малък и не особено надежден.