— Виж ти — гласеше отговорът на мъжа, който не пожела да се представи.
— Обикновено не пътувам с влак, но пък самолетите за нашата верига не са толкова удобни — обясни жената.
— С какво се занимавате? — попита Том, колкото да се включи в разговора.
— Търговски представител съм в компания за здравословни храни — отвърна Сю и обилно намаза края на франзелката с масло.
— Весели празници — поздрави ги сервитьорката. Тя им поднесе яйчен коктейл — както се оказа, традиционна безплатна почерпка за пътниците в „Кап“.
— Весели празници — отвърнаха и тримата, след което Сю се поинтересува какво ги задържа.
— Началник-влакът каза, че никак няма да се бавим. Имало нещо на релсите.
Коледната шапчица на момичето привлече вниманието на Том към празничните лампички по прозорците и масите.
Дадоха си поръчките. Менюто обещаваше все хубави неща, а и от кухнята на долното ниво се носеха приятни аромати — може би ястията скоро щяха да пристигнат със специалния асансьор. Том си поръча ребърца, отказа салата и поиска водка с портокалов сок наместо предястие. Тъкмо да допре чашата до устните си, когато усети тялото си изтикано до стената. Извърна се, а Агнес Джоу вече се наместваше до него, оставяйки му пространство от някакви си двайсетина сантиметра, в които да завърши вечерята си.
— Здравей, Агнес Джоу — поздравиха в хор двамата му сътрапезници.
Том озадачено вдигна вежди. Нима всички в този влак я познаваха?
— Здравейте, сладурчета.
Том се осмели да я погледне и зяпна зашеметен. Агнес Джоу носеше панталони, опънати до краен предел, разбира се, но все пак приятни на вид, подходящ пуловер и фризура, представете си. Беше си сложила някакъв грим, който определено я подмладяваше. Преобразяването бе толкова драстично, че той онемя.
— Здрасти — изтърси глуповато.
— Здравей, Агнес Джоу — изчурулика сервитьорката и се приближи. — Обичайната поръчка ли?
— О, да, с допълнителна порция лукчета.
— Доколкото разбирам, често пътуваш с влак — отбеляза Том, когато момичето се отдалечи.
— Обичам влака и онези, които го предпочитат. Все приятни хора. Не че не съм летяла. Аз съм правоспособен пилот от гражданската авиация, но предпочитам влаковете.
Агнес Джоу, изпълнила до краен предел кабината на двуместна чесна, обгърнала с тлъста пръсти лоста за управление, захлупила гумените педали с огромните си стъпала… този образ Том възприе като халюцинация.
— Значи работите в здравеопазването? — обърна се мъжът към Сю.
— Продавам здравословни храни — натърти жената. — Търговски представител съм. Преди работех като секретарка в адвокатска фирма, но в един момент реших, че не издържам повече.
Е, и Том бе поопознал особения вид американски прависти канибали, докато течеше разводът му, а не бе забравил и скорошната си среща с Гордън Мериуедър. Той вдигна чашата си към Сю в знак на съпричастие.
— Какво знаете за женшена? — попита мъжът.
На вид изглеждаше прехвърлил петдесетте и делови, макар че проявяваше доста странни тикове, които определено го отличаваха от побратимите му. Устата му например често-често се разтягаше до ушите и в този момент той си поемаше въздух, като че ли се опасяваше да не вземе да свърши. После очите му изскачаха от орбитите и Том се плашеше, че всеки миг ще забие нос в чинията със салата. На всичко отгоре облизваше устни с такова настървение, че човек оставаше с впечатлението, че езикът му ще получи гърч или направо ще изпадне от устата. За капак на всичко имаше невероятно дразнещия навик непрестанно да се оглежда, сякаш се готви да каже нещо — устните му се издуваха, тлъстият му врат се затрисаше, очите запримигваха, ръцете се извисяваха нагоре, сякаш предстоеше да се излее титанична мъдрост или поне сензационна клюка, а след това напрежението внезапно спадаше и той просто посягаше към маслинката в чашата си. След като за четвърти път бе изпълнил този налудничав ритуал, Том едва се сдържа да не скочи през масата и да го стисне за гушата.
— Женшен? — повтори Сю. — Имате предвид билката?
— Да, нека ви обясня защо ви питам. — Той огледа заговорнически всички и сниши глас. — Запознах се с една жена. Азиатка ли, ориенталка ли, както е прието да се казва в днешно време, никога не мога да го запомня. Едва ли им викаме жълтури, нали? — опита да се пошегува той.