— На приливи и отливи? Това някаква калифорнийска измишльотина ли е?
— Наша си измишльотина.
— Мен ако питаш, не бих ви посъветвала да се жените. Два пъти съм опитвала и не се получи.
— Имаш ли деца?
— Една дъщеря, вече е голяма, разбира се. От първия ми брак. Със съпруг номер едно се запознах, когато работехме заедно за „Ринглинг Брадърс“.
— Работила си в цирка? Къде, в администрацията?
— О, не, артистка бях. Ездачка, акробатка, дори по въже съм ходила на младини.
— Трапецът е голяма магия!
— Тогава бях малко по-слабичка де. Дъщеря ми все още работи в цирка.
— Често ли я виждаш?
— Не.
Агнес Джоу си взе бирата и го остави. А той не изпита очакваното облекчение. Здравата му се беше лепнала тая жена. Засега я оприличаваше на безобидна брадавица, но все пак бодеше очите му. Заинтригуван бе, и то не само от празно любопитство. Нещо в разказа й не се връзваше и това пробуждаше у него познатата настървеност да разследва.
Влакът профуча през тунела „Греъм“ и малко след това намали, наближавайки Къмбърланд, Мериленд, известен навремето като Кралицата на Апалачите. „Кап“ бодро се добра до самия център и спря насред главната улица. Том зърна постройки, облицовани с тухла и дърво, хотел на „Холидей Ин“, „Макдоналдс“ и заведение на име „Градуси на сметка“, което вероятно беше много популярно, тъй като градът определено имаше зажаднял вид.
Скоро щяха да влязат в Пенсилвания, щата с най-странно прокараните граници. В някои моменти локомотивът и опашката на влака щяха да са в Мериленд, докато средните вагони щяха да тракат из Западна Вирджиния! Обяснението се криеше в идеално правата линия между Пенсилвания и Мериленд, докато крепката прегръдка със съседна Западна Вирджиния диктуваше границата да следва релефа. Когато преминаха прохода и без сътресения навлязоха в Пенсилвания, Том вдигна ръце от загадките на официалните щатски граници.
Както си седеше и зяпаше падащия сняг, в салона влязоха Елинор и Макс, следвани от верния Кристобал. Том си пое дълбоко дъх, довърши питието си и се запита дали не е време да поръча коктейли на едро при своя приятел Тайрон. Всяка капка алкохол му беше нужна, за да преживее предстоящото изпитание.
12
Макс и Кристобал не бяха сменили лъскавите си дрехи; младият секретар, с неизменните си слушалки и клетъчния телефон, пристъпваше с наперената походка на настървен воин от футуристичен филм. Елинор обаче се беше преоблякла и сега носеше тюркоазна пола, бяла памучна шемизета и метална верижка наместо колан, която подчертаваше тънката й талия. Косата бе прибрана и вдигната нагоре. Нищо чудно, каза си Том, да е взела душ в своята кабинка, горещата уханна пяна да е обливала това стройно апетитно… Не; той определено не можеше да си позволи да мисли подобни неща и да се надява да запази разсъдъка си. И в същото време фактът, че бе пожелала да се освежи и бе дошла, за да го види, му вдъхна чудесно чувство на увереност, което се стопи още щом забеляза изражението й. То бе твърде далеч от неподправеното блаженство. „Гибелно“ бе думата, която изникна в замаяното му от джина съзнание.
— Том! — избоботи Макс с ентусиазъм, който сякаш настояваше: „Аз не само съм неприлично богат, но и извънредно забавен.“ Групата потърси място да се усамоти. — Закъсняхме, извинявай — продължи Макс. — Ние с Елинор имахме да изясним някои неща. Ама че пътуване, а?
Кристобал зяпаше тъмнината отвън с маска на загриженост върху красивото си лице.
— Е, поне се движим нанякъде.
— За пръв път ли пътуваш с влак, Кристобал? — попита и Том.
— И за последен, надявам се.
За Том нямаше съмнение, че младокът си пада по частните самолети, където се лее шампанско, никой за нищо не го закача и той може да полегне в спуснатата седалка и да мечтае как много скоро ще се нареди сред титаните в киното.
— От друго поколение е той — рече Макс и закачливо тупна секретаря си по рамото. — Влаковете не са му по вкуса. За разлика от нас с теб.
— О, ние с Ели в чужбина доста сме кръстосвали с влак. Спомням си веднъж от Амстердам до Париж се возихме с един стар раздрънкан локомотив. Качихме се в пет сутринта с намерението да хапнем във влака, но научихме, че нямало храна, защото стюардите стачкували. Примирихме се, че ни чака бавна гладна смърт, а отгоре на всичко по полята взеха да се мяркат хора и защракаха с фотоапарати. Помислих си, че влакът ни е отвлечен, нали разбираш, от стачкуващите стюарди и бог знае какво ни очаква в Париж.