Елинор притеснено сплете ръце.
— Помниш ли, когато за пръв път работихме заедно, ти ме попита какво ме кара да пиша, коя е силата, която ме захранва?
— Помня, разбира се. На всичките си сценаристи задавам този въпрос.
— Е, отговорът е Том Лангдън.
— Не разбирам.
— Аз го обичах, Макс. Обичах го с цялото си сърце. Когато всичко свърши, остана празнота, някаква кухина вътре в мен, голяма колкото мъртва звезда. Единственият ми отдушник беше писането.
— Значи аз печеля, но ти — недотам — тихо рече Макс. — Ти си го обичала, а той очевидно все още има чувства към теб. Какво се случи?
Тя се изправи и закрачи напред-назад в тясното пространство.
— Двама души може да изпитват привързаност един към друг, но в същото време да искат различни неща. И тогава просто не се получава, колкото и силна да е любовта.
— И какво иска Том?
— Не вярвам и той самият да знае. Що се отнася до мен, знам само какво не иска. Да бъде обвързан, където и да било, с когото и да било.
— А знаеш ли ти какво искаш?
— Нима някой знае какво действително иска, Макс?
— Аз едва ли мога да дам отговор, интересите ми непрекъснато се менят. Но това е част от живота. Може би искам да бъда щастлив, може би всички това искаме. И откриваме щастието по безброй различни начини.
— Стига изобщо да го открием. Много хора никога не успяват и може би аз съм една от тях.
— Елинор, ти си умна, талантлива, преуспяваща красива жена в разцвета на силите си.
— А може би тази жена няма нужда от мъж в живота си, за да се чувства пълноценна.
— Може би — сви рамене Макс. — Не казвам, че всеки трябва да сключи брак, за да е щастлив.
— А какво всъщност ми казваш?
— Предполагам — рече Макс, като се изправи, — искам да кажа да не си втълпяваш, че нямаш нужда от никого, за да бъдеш щастлива.
Макс тръгна да потърси секретаря си и го откри в купето му, обърнато с краката нагоре.
— Какво правиш, Кристобал?
— Търся си слънчевите очила.
— Слънчеви очила! Я погледни навън, сега е нощ.
— Искам да кажа, че не ги откривам.
— Ще си купиш други.
— Струват четиристотин долара!
Макс го изгледа с укор.
— Колко точно ти плащам, Кристобал?
Младежът преглътна мъчително и притеснено погледна шефа си.
— Спестявах цяла година, за да си ги купя.
— Аха. Виж, за сватбата всичко е уредено.
— Страхотно, сър. Вие сте гений.
— Все така ми казваш. Знаеш си задачите. Не искам никакви гафове.
— Кога съм ви разочаровал, мистър Пауърс?
— Знам какво е било досега, но никой не е чак толкова съвършен, просто не искам точно този път да стана свидетел на първия ти провал. Ясен ли съм?
— Разбирам, сър.
— Добро хлапе си ти, но като стигнем в Ел Ей, ще ти отрежа от парите.
— Но защо, сър? — изумен попита Кристобал.
— Защото дори аз не си купувам слънчеви очила за по четиристотин долара, затова.
Том лежеше на леглото си и изучаваше дъното на горната койка. Беше задрямал, но сега се чувстваше напълно буден. Изправи се и взе бележника си, но не успя да открие писалката си. Претърси навсякъде, но без резултат. А тази писалка му бе особено скъпа. Елинор му я бе подарила по време на първото им пътуване отвъд океана. Накрая се отказа, стори му се, че чува музика, и излезе в коридора. Песента се носеше от купето на Агнес Джоу. През отворената врата струеше светлина. Той се приближи и надникна предпазливо. Агнес Джоу седеше напълно облечена, на сгъваемата масичка до нея имаше стар грамофон, включен в контакта. Том разпозна песента. „Тиха нощ“. Агнес Джоу вдигна очи и като че ли се смути.
— Надявам се, музиката не ти пречи.
— Че какво по-хубаво от коледни песни, когато празникът наближава?
— Нали попяхме с Тайрон, настроих се някак. А тоя грамофон навсякъде е с мен. Беше на майка ми. Ако искаш да послушаш, си добре дошъл.
Том се поколеба само за миг и седна на канапето. Жената като че ли наистина имаше нужда от компания.
— Реджина ми разказа как си й помогнал да се справи с онзи ужасен адвокат — рече тя, като го измери с поглед. — Извършил си добро дело, Том. Нагърбил си се с ролята на ангел пазител.
— Ами нали казват, че по коледните празници има повече ангели пазители от всеки друг път.
— Това не съм го чувала. Да не би сега да го измисли?
— Ами да, струва ми се.