Том се изправи и се облегна на прозореца. „Всъщност и по-голяма глупост съм правил“, каза си съвсем тихо той.
— Какво става, по дяволите? Пеш щях по-бързо да стигна до Чикаго.
— Става това — отвърна някой, — че пред нас има товарен влак.
Том погледна по посока на гласа. В далечния ъгъл в тъмнината се очерта силуетът на мъж. Човекът се изправи и като че ли плавно се понесе към него. Том имаше чувството, че му предстои среща с Духа на отминалите Коледа, който идва да му предскаже какво му готви съдбата.
Когато човекът попадна в малкото светло петно край прозореца, Том си позволи да отдъхне. Мъжът беше висок и слаб, с посребрени коси, около шейсетгодишен, с красиви издължени черти. Очевидно в младостта му не една и две млади дами бяха си загубвали ума по него. Беше облечен с бяла риза, вратовръзка и панталони. На главата си носеше нещо като кондукторска шапка.
— В този влак ли работите? — попита Том с поглед към шапката.
— Не — отвърна мъжът, като я свали и протегна ръка. — Навремето работех тук. Сега съм пенсионер. Името ми е Херик Хигинс.
Том също се представи и двамата седнаха.
— Казвате, че пред нас има товарен влак. И защо не го махнат от пътя ни?
— Най-лесното обяснение би било, че „Амтрак“ не е собственик на железопътната линия. Тя е собственост на компанията за товарни превози, тъй че товарите получават приоритет.
— Сериозно ли говорите?
— „Амтрак“ не притежава нито една от линиите, по които се движи, с изключение на Североизточния пробег и някоя и друга малка отсечка. Когато частните компании се отказаха от пътническите линии, те си запазиха собствеността върху прокараните релси. Железопътният транспорт на товари носи големи приходи, за разлика от превоза на пътници. „Амтрак“ има споразумения с кого ли не. А нерядко логистиката причинява главоболия.
— Не че искам да обидя някого, но това не ми се струва най-подходящият начин да се управлява една линия.
— „Амтрак“ никога не е разполагала с достатъчно средства, за да купи релсите или да построи нови. Единственият й изход бе да се споразумее със собствениците. Така че, ако товарен влак бъде задържан или дерайлира, спираме и чакаме. Много често се случва, а ние не сме в състояние да направим каквото и да било. Извинете, непрекъснато казвам „ние“, по навик.
— Колко дълго сте работили в „Амтрак“?
— Понякога ми се струва, че там е минал целият ми живот. Всъщност вече работех по влаковете, когато компанията бе основана през седемдесет и първа. Железничар съм, тъй да се каже, от люлката, също като баща ми. Той работеше за „Юниън Пасифик“.
Хигинс погледна чашата с кафе на Том и се усмихна.
— Качи ли се на влак, първата нощ човек много трудно заспива, може дори да не мигне, но на втората нищо няма да е в състояние да ви събуди, повярвайте ми. — Мъжът погледна през прозореца. — Това е старата линия на „Би енд Оу“. Тя е построена върху трасето на някогашен платен частен път. Джордж Вашингтон имал акции в компанията, която притежавала пътя и събирала таксите. Често съм се питал какво би казал бащата на Америка, ако види как старият „Кап“ хвърчи напред-назад по същия този път. Но може и да не изкара още дълго. Пътническите влакове на далечни разстояния нямат много добро бъдеще. В правителството вече се говори за раздробяване на „Амтрак“, приватизация, разпродаване на Североизточния пробег.
— Америка е толкова огромна, че пътуването с влак не изглежда особено смислено.
Хигинс внимателно го изгледа.
— Прав сте. Придвижването с влак, имам предвид в сегашното му състояние, наистина изглежда безсмислено. Казват, че железниците само гълтали пари. На глава от населението харчим повече пари за влакове, отколкото за коли и самолети. Чудя се какъв ще е ефектът за околната среда, ако десет милиона изгарящи вредни газове коли бъдат премахнати от пътищата или пък някой и друг свръхшумен реактивен самолет престане да прелита над домовете на хората. Знаете ли например, че в Съединените щати за почистване на пътищата от убити животни се харчат повече пари, отколкото за пътнически влакове?
— Да, но железопътният превоз на пътници получава субсидии, за разлика от въздушните превозвачи.
— Да не би авиокомпаниите да са строили летищата? Те ли плащат за контрола на въздушния трафик? Всъщност авиокомпаниите са получили десетки милиарди долари от Чичо Сам и въпреки това печалбата им е нищожна. Магистралите прибират по осемдесет цента от всеки долар пътна такса, а ние продължаваме да строим пътища, да купуваме замърсяващи въздуха коли, за да се придвижваме по тия пътища. В резултат се получава едно огромно задръстване и зависимост от чуждестранния петрол. Ако „Амтрак“ започне да получава по един цент на всеки галон гориво, може да изгради железопътна система на световно ниво, но правителството и това не ни дава. Каква ирония само, железните пътища са създали тая страна. Свързали са изтока и запада и са превърнали Америка в център на света.