Двамата минаваха през тъмния ресторант, когато внезапно Елинор се сепна, извика и посочи с ръка. Изпод една маса ги стрелнаха блеснали очи.
— Какво е това?
В този момент в ресторанта влезе Кристобал.
— Господи, Елинор, навсякъде те търсих. Макс се закани да ми отреже заплатата. Можеш ли да говориш с него?
— Защо ще ти реже заплатата?
— Заради някакво дребно недоразумение. Изгубих едни слънчеви очила…
— Неговите ли?
— Не, моите. Струват…
Той проследи погледа на Том и извика по-силно и от Елинор. После бързо скочи върху най-близката маса и изкрещя:
— Какво е това?
Том бавно се приближи. Устните му се разтегнаха в усмивка и в този момент през вратата се втурна Реджина по халат.
— Сега пък какво става? — поиска да разбере и тя.
Том приклекна пред масата, където двете очи все още го гледаха немигащо.
— Имаме пътник, който едва ли си е купил билет.
Едва сега Реджина видя какво е причинило шумотевицата и се загърна още по-плътно в халата си.
— Какво е това?
— Гратисчия от рода на влечугите. Имаш ли фенерче, кашон или кутия за лед и излишно одеяло?
Реджина де втурна навън и скоро се върна с кутия за лед, фенерче и одеяло. Том проби две дупки в стиропорената кутия и насочи светлия лъч под масата, при което странното същество се дръпна уплашено. Том се усмихна.
— Внимавай, Кристобал — каза той, — заеми позиция, така че да му препречиш пътя, ако скочи.
Кристобал не се помръдна.
— Ти луд ли си? Нямам никакво намерение да се приближавам до това същество.
Том погледна към Елинор.
— Добре, разбрах — рече тя, — но все пак нищо не обещавам. — След което се отдалечи в края на вагона и погледна Том.
— Ето сега — обяви той, метна одеялото върху изплашеното животинче и го сложи в кутията, макар че едва не го изпусна. Всъщност то се бе стрелнало по посока на Кристобал. Младежът изпищя толкова пронизително, че сигурно успя да събуди цяла Пенсилвания.
— Какво е това? — за кой ли път попита Елинор, защото все още не бе успяла да разгледа съществото.
— Боа. Още е малка, около метър, метър и половина. С много красива окраска.
— Имам приятели в Ел Ей, които си гледат такива у дома. Всъщност казват, че много се привързвали към господарите си.
Кристобал не смееше дори да мигне.
— Привързват се, а? Та това е кошмар! Исках единствено да намеря очилата си, а тази гад без малко да ме убие!
— Кристобал — усмихна му се Елинор, — ти обичаш животните. Нали си имаш домашен любимец.
— Териер „Джак Ръсъл“, Елинор. Не смей да сравняваш моя малък Хемингуей с това адско влечуго.
— Някой трябва да я е изгубил. Не вярвам в Пенсилвания да има много такива.
— Сигурно е излязла от клетката си и се е изплашила до смърт — съгласи се Том.
— Оттук нататък оставете всичко на мен — каза Реджина. — Ще открия чия е. Не ми се вярва много хора да пътуват със змии, поне така се надявам.
Очевидно не й беше особено приятно да говори за боата и ето че Том бе осенен от внезапно хрумване, достойно да срази всички идеи на Макс.
— Виж какво ще направим, Реджина. Аз ще я пазя, а ти ида да провериш чия е.
— Но какво ще правиш с нея?
— Искам да я покажа на един приятел.
— Само гледай да не избяга.
Том погледна към Кристобал.
— Вече можеш да слезеш. — Младежът неохотно напусна убежището си. — Нали каза, че си търсиш слънчевите очила? — Кристобал кимна. — Моята писалка също изчезна, а на отец Кели — кръстът.
— Сребърната ми четка за коса я няма — рече Елинор.
— И на мистър Пауърс позлатената запалка — добави Кристобал.
— Ако правилно си спомням, и онзи досадник Мериуедър се оплакваше, че нещо му е изчезнало. Май наистина си имаме работа с крадец — заключи Том.
Реджина разтърка челото си.
— Защо на мен, господи, защо на мен? — Тя отново се загърна в халата си. — Ще приготвя подробен протокол за полицията на „Амтрак“, като пристигнем в Чикаго. Сигурно ще искат да говорят и с вас, за да запишат показанията ви. Безкрайно съжалявам. Това много рядко се случва, повярвайте ми. Повечето хора си оставят ценните вещи без надзор и никой не ги краде. Наистина съжалявам.
И тя тръгна с уморени крачки да изпълни обещаното.
— Какво ще правиш с боата? — попита Елинор.