Най-сетне, към единайсет и половина, „Кап“ пристигна в Чикаго, но не преди да се погрижи пътниците да бъдат допълнително нахранени заради закъснението. Влакът откачи експресния и пощенския вагон и след бавна маневра спря на гарата. Том понесе чантите си, благодари на Реджина и й даде щедър бакшиш.
— Май по-скоро аз съм ти длъжница — рече тя и двамата се прегърнаха. — По-късно ще дойда в чакалнята и ще те представя на мама, преди да се качиш на „Чийф“.
— Ако наистина си приличате, очаквам срещата с голямо нетърпение. — Някъде напред Том зърна Херик Хигинс. — Ето един наистина интересен човек. Колко жалко, че се е наложило да се пенсионира. Много обича влаковете.
— Херик не се е пенсионирал, уволниха го. Заради съкращения в бюджета, заедно с още двеста души. Жалко наистина. Той знае за влаковете повече от всеки друг. Сега пътува на свои разноски. Стига да има място, каним го в спалните помещения при нас. Тъжно, много тъжно.
Том махна на Макс и Кристобал и побърза да ги настигне.
— Научих, че снощи си имал интересни преживявания — рече Макс.
— Аз бих се изразил по друг начин — обади се Кристобал.
— Къде е Елинор? — попита Том.
— Избърза напред. — Макс изглеждаше разстроен. — Май се опитва да открие удобен полет до Ел Ей, което никак не ми е приятно. Не можеш ли да поговориш с нея, Том?
— Ако всъщност целиш да се заинати и да отлети — засмя се Том, — ще поговоря с нея, няма проблем. А иначе най-добре да не се меся.
Снегът заваля още по-силно и те побързаха да влязат на топло сред навалицата на Юниън Стейшън, Чикаго. Пътуването им с легендарния „Капитъл Лимитед“ беше приключило. Сега ги очакваше „Саутуест Чийф“ и още близо три хиляди и петстотин километра, ще рече, почти три пъти по-дълго разстояние от онова, което бяха изминали, с двайсет и шест спирки по пътя. Колкото и да е странно, Том се чувстваше готов на всичко. И както се оказа, ненапразно.
18
Чикагската Юниън Стейшън символизираше изумителните мащаби на града, в който се намираше; беше огромна и импозантна, на множество нива, с бюра за отдаване на коли под наем, павилиони за храни и всякакви други магазинчета, както и с дълги електрокари, които разкарваха пътниците насам-натам. Нашите познайници се насочиха към салона „Метрополитън“, откриха си свободно пространство и се настаниха. Том седеше като истукан, докато Кристобал проведе безброй телефонни разговори, а Макс хукна да търси Стив, Джули и разни други хора, за да уточнят последните подробности около сватбеното тържество. Елинор не се появи и накрая Макс изпрати Кристобал да я намери.
Пристигнаха униформени от полицията на „Амтрак“, водени от Реджина, и всички подадоха жалби за откраднатото. Научиха, че много пътници се бяха оплакали, че са им изчезнали вещи, и получиха уверението, че издирването на крадеца, дори да е действал със съучастници, е в ход. Според полицаите по-вероятно бе няколко души да са замесени поради големия брой откраднати вещи и набелязани жертви. Почти сигурно било, че бандата е слязла от влака преди Чикаго. Том почти не се надяваше отново да види писалката си. И което е по-важно, още по-малко се надяваше отново да види Елинор.
Ето защо се изненада, когато около час по-късно тя влезе в залата заедно с Кристобал. Уморено се отпусна на канапето до Макс.
— В колко часа е полетът ти? — попита той.
— В николко. Всички билети са продадени. Каква ирония, в момента с влак е най-бързо да се придвижиш до Ел Ей.
Макс се облегна назад и притвори очи, ала на устните му трептеше усмивка.
— Колко жалко. Май ще трябва да се скиташ с нас по влаковете. — В този миг пак се ококори и намигна на Том.
— Така излиза — намръщи се Елинор.
— Ако от това ще ти олекне, мога да ти кажа, че ми е забранено да пътувам със самолет в границите на Щатите — рече Том. Кристобал го изгледа с недоумение и се поотдръпна от него. — Всичко стана заради едно дребно недоразумение при проверката за сигурност на летище „Ла Гуардия“.
— Не — отсече Елинор, — новината изобщо не ме ободрява.