— Но нали не сте се виждали толкова години. Може да се е променил.
— Хора като него не се променят. Сега обикаля Америка и пише за популярни издания, наместо да отразява войните отвъд океана, но това няма да трае дълго. До половин година ще се запилее някъде надалеч. Години съм живяла с него. Знам как разсъждава. — Тя замълча и после добави: — Освен това си има приятелка, тя го чака в Ел Ей.
— Смяташ, че се е обвързал?
— Съмнявам се.
— Искаш да кажеш, че се надяваш да не е.
Елинор отново извърна очи.
— Остави сърцето да те води, момичето ми. Ако наистина го обичаш, дай му още един шанс, така казвам аз. Това може да е твоят единствен шанс да бъдеш щастлива.
— Ами ако времето е променило чувствата? Ами ако и двамата сме се променили?
— Любовта е като хубаво дърво, малката, заяква с всяка изминала година. Повярвай на една жена, която знае що е щастие иго загуби едва когато Господ реши, че е време да прибере Джуниър при себе си. Знам, че звучи смахнато, но само така стават тези работи. Само така.
22
Канзас Сити представляваше важен кръстопът, където много хора слизаха, други се качваха, а влакът правеше престой, за да се зареди с гориво и всичко необходимо за обслужване на пътниците. Роксан придружи жената, тръгнала към Денвър, до „Калифорнийски зефир“. Том използва възможността да се разтъпче на чист въздух преди началото на ергенското тържество. Все още замислен над думите на Херик Хигинс, той наблюдаваше как безброй късчета от Америка се качват във влака, без съмнение нетърпеливи да разкажат за нещо преживяно или чуто, да открият приятели, макар и за кратко.
Снегът падаше като плътна пелена и той побърза да се скрие под един от заслоните.
Сепна се от изненада, когато видя Елинор да слиза от влака и да се приближава.
— Задушно е вътре — обясни тя.
— И на мен така ми се стори.
Двамата постояха известно време, докато накрая Елинор наруши неловкото мълчание.
— Трябва да знаеш, че срещата ни бе голям шок за мен.
— През годините милион пъти съм искал да те потърся. Така и не го направих. Наречи го гордост, инат, глупост. Което и да избереш, няма да сбъркаш.
— При начина, по който приключи всичко, не мога да те виня.
— Вярваш ли, че човек може да получи втори шанс? — попита той и направи крачка към нея.
Елинор неволно се дръпна.
— Виж, Том, втори път не бих понесла болката. Няма да мога.
— Не си забравила, че ти ме напусна, нали?
— След толкова години заедно беше време да се примиря или да си отида — отсече тя. — Имах нужда от сериозно обвързване, а не го получих. Реших, че кариерата ти стои над всичко.
— Хората се променят, Ели.
— Това и аз съм го чувала. Вярваш ли, че дълго ще издържиш да пишеш за старинни мебели? Доколкото разбрах, имаш приятелка, която те очаква за Коледа. С нея готов ли си да се обвържеш?
— Нашата връзка е съвсем друга.
— Да, естествено, защото ти не си като другите мъже. — Тя поклати глава и се извърна.
Том я хвана за рамото и я принуди да го погледне в очите.
— Връзката ни е друга, защото не я обичам. Само една жена съм обичал досега, Ели, знаеш го.
— Том, моля те, не ми причинявай това.
— Ще ми кажеш ли защо дойде? Тук е ужасно студено.
— Всъщност… не знам.
— Не ти вярвам. Според мен си съвсем наясно.
— Може би.
— Случилото се между нас беше най-прекрасното нещо в живота ми. Най-прекрасното! През всичките тези години се опитвам отново да го открия.
— Аз също — призна тя. — И не се получава.
— Не е възможно и двамата да се озовем в този влак по чисто съвпадение. Това е предзнаменование, нима не разбираш? Предопределение, ако щеш.
— Говориш като Мисти. Любовта не пада от небето, не очаквай да те поръси като вълшебен прах. Трябва да я градиш всеки ден.
Тя отметна кичур от лицето си и ето че Том се почувства зашеметен от тези смарагдовозелени очи, все едно се пренесе десет години назад или десет години в бъдещето. Стоеше под мъждивата светлина от лампата като хипнотизиран, омаян както никога досега през живота си. Мислено направи крачка назад, но всъщност се доближи до нея. Ръката му се отдели от тялото и посегна към друг непокорен кичур кестенява коса, паднала върху лицето й. Пръстите му нежно я докоснаха. Тя не направи опит да го спре.
— Може би е време да започна да градя.
Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи за части от секундата, устните му се разтвориха и ето че в полезрението му попадна крачеща към него фигура. Поклати невярващо глава, защото изпадаше в шок за втори път през последните двайсет и четири часа. Колко още такива удари можеше да преживее?