— Това е някогашният влак на Франклин Рузвелт — каза човекът, — „Марко Поло“, влак номер седем. Сега е собственост на „Норфък Съдърн“. Вътре дават приеми на разни важни клечки.
В този момент под тунела близо до реликвата спря дълга лимузина.
— Да не би да са сервирали ранна вечеря на „Марко Поло“? — попита Том. — С Чърчил и Сталин, а? — добави с усмивка.
— А, не — рече мъжът, който явно не схвана шегата, — някакъв големец ще се вози с „Кап Лимитед“. Оттук ги докарват, а после лимузината минава по рампата под гарата. Да не ги забележат един вид, както прекарват филмови звезди през летищата.
— И коя е важната клечка този път? Някой политик сигурно.
Човекът погледна Том. Приличаше на ветеран железничар и вероятно можеше да разкаже безброй невероятни истории, стига слушателят да разполагаше с време.
— Че каква тайна ще е, ако ви кажа?
Том изчака да види кой ще слезе от колата, но никой не се появи. Все пак имаше голям шанс да зърне важната персона — щом се качеше във влака, трудно щеше да се скрие. Дайте му един препускащ влак, писалка, бележник, надежден бинокъл и пълна свобода и Том ще ви поднесе на тепсия всяка важна клечка.
Този ден тъй наречената „композиция“ на „Кап“ се състоеше от две машини, един товарен вагон, три пътнически салона, вагон-ресторант и един преходен между спалните вагони, където се помещаваше по-голямата част от обслужващия персонал. Той беше снабден с високи и ниски врати, които даваха възможност за достъп от двуетажните към едноетажните вагони, та затова се наричаше „преходен“. Том спря едва когато срещна един стюард и му показа билета си.
— В следващия спален вагон сте, сър, Реджина ще се погрижи за вас.
Том продължи да издирва Реджина. Откри я пред внушителен, висок пет метра вагон на два етажа, наречен, според терминологията на „Амтрак“, „Суперлайнер“, най-тежкия пътнически вагон в света. Макар и смятан за отживяло превозно средство, за Том влакът криеше някаква тайнственост. Бе изчел повечето класически криминални истории, чието действие се развиваше върху платформите на тракащи колелета, и откри, че тук присъстват всички елементи на изпълнените с напрежение разкази. Долови романтиката на изискано, лишено от припряност пътуване в едно затворено пространство със съответната разнолика група заподозрени. В най-добрите според него подобни разкази пътниците стаяваха дъх в мрака, вдигнали завивки до брадичката си, просто защото долавяха, че предстои да се случи нещо ужасно. Скоро, когато напрежението достигнеше връхната си точка, щеше да блесне лъч светлина, да отекне писък или нечие тяло да тупне тежко. В ранните часове на утрото трупът, с изцъклени очи и бледо като платно лице, щеше да бъде открит от някоя изумително тъпа придружаваща господарите си прислужница, която дълго нямаше да спре да пищи, докато в същото време чифт мътни очи я наблюдаваха от някой тъмен ъгъл. Който не потръпне от такъв сценарий, да провери пулса си, тъй мислеше Том.
Реджина имаше гладка тъмнокафява кожа и изглеждаше прекалено млада, за да работи в железопътна компания или където и да било другаде; всъщност Том би я взел за гимназистка, готвеща се за първия училищен бал, за първата си истинска целувка. Висока и стройна, тя правеше впечатление с хубостта си и очевидно харесваше работата си. Носеше коледна шапка в червено и бяло, от онези, които си слагаха асистентките на Дядо Коледа в големите магазини, и помагаше на притеснените младежи, които Том бе видял да си държат ръцете в чакалнята. Свещеникът вече бе показал билета си и в момента тикаше голямата си раница през вратата. Щом младежите продължиха навътре, Том пристъпи напред и представи билета си.
Реджина погледна името и го отметна в своя списък.
— Заповядайте, мистър Лангдън, вие сте на горния етаж. Купе Д. Стълбите вляво и после пак наляво по пътеката.
Том благодари и небрежно вдигна крак на стъпалото, отвеждащо в импозантния „Капитъл Лимитед“. Представата му за спални вагони се основаваше единствено на видяното във филма „Север северозапад“, режисиран от Алфред Хичкок с безупречно елегантния Кари Грант, сексапилната Ева Мари Сейнт и зловещия Джеймс Мейсън в главните роли. Повечето почитатели на филма помнят прочутата сцена със самолета за пръскане на насаждения, в която Кари, в своя супер елегантен сив костюм, е съвсем сам насред ширналото се поле в очакване да се срещне с тайнствения Джордж Каплан, който, разбира се, не съществува. Някакви хитреци от ЦРУ са скалъпили самоличността на Каплан за собствените си престъпни цели. Онези в Управлението непрестанно все за нещо мамят, та да процъфтява демокрацията. И все пак, ако трябва да бъдем честни, правят го за едното забавление и изцяло за сметка на данъкоплатеца.