— Не можете да заспите ли, отче?
— О, Макс ще ни събира на ергенско парти в чест на Стив, тъй че просто си почивам. Да ви кажа, като работех в енорията, по шестнайсет часа на ден бях на крак, а вечер потъвах в осемчасов безгрижен, дарен от Всевишния здрав сън, спокоен, че съм направил всичко по силите си. Ала сега „не съм на служба“, тъй да се каже. Изобщо не работя така усърдно и като че ли сънят не ми е толкова нужен. А влакът предлага спокойствие, ако човек поиска да почете или да размишлява. Толкова години посвещавах времето и вниманието си на грижите, и тревогите на паството, че сякаш не съм размишлявал достатъчно върху моите собствени. Малко е късничко да правя това заключение, не мислите ли?
— По-добре късно, отколкото никога, отче.
— Видях Том с онази дама — дипломатично вметна свещеникът. — Те като че ли добре се познават.
— Не се учудвам. Изглежда, са близки.
— Разбирам.
Елинор погледна Библията.
— Някакъв лек за разбито сърце?
— Тук има лек за всичко, Елинор.
— Редовно ходя на църква, но не съм чела Библията достатъчно задълбочено. Може би трябва да поправя грешката си.
— По-добре късно, отколкото никога — усмихна се отец Кели. — Като говоря с Всевишния, непременно ще спомена вашето име в молитвите си. Дори неведнъж, а два пъти.
— Много съм ви признателна, отче.
— Казват, че през седмицата преди Коледа са възможни всякакви чудеса. Аз като свещеник, разбира се, вярвам, че чудесата винаги са възможни, но без съмнение в дните преди раждането на Исус навсякъде се усеща по-силна позитивна енергия.
— Хубава мисъл — рече вяло Елинор.
— Сега нещата може и да изглеждат зле, но що се отнася до вълненията на сърцето, сигурно ще се изненадате колко бързо може да настъпи промяна.
— Всъщност точно от това се страхувам.
— Където има вяра, страховете не покълват.
— Това от Библията ли е, отче?
— Това, мила — рече свещеникът, като я потупа по ръката, — е подарък за вас от отец Пол Джоузеф Кели.
На минаване през салона за последна проверка Роксан се натъкна на Херик Хигинс, който не беше мръднал от мястото си и все така зяпаше през прозореца.
— Защо не си лягаш, Херик? — попита Роксан, като седна до него. — Има свободно местенце в преходния вагон, оправила съм ти леглото.
— Благодаря ти, Роксан. Много скоро ще се възползвам.
Тя проследи погледа му и се втренчи в снежната пелена.
— В Канзас Сити натоварих допълнителни запаси от храна, за всеки случай.
— Мъдра жена си ти. Малко предпазливост никога не е излишна.
— Ти какво, след толкова години пак ли се тревожиш, мистър Хигинс?
Херик сви рамене и се усмихна.
— Може пък да си измислям поводи за тревога, та да се почувствам отново полезен.
— Изобщо не биваше да те освобождават — заяви Роксан и го потупа по рамото. — По тоя въпрос всички по цялата линия сме на едно мнение. Някои служители по влаковете пет пари не дават, само чека със заплатата си чакат, но ти не си като тях. Хора като теб са душата на тия стоманени чудовища.
— За теб важи същото, Роксан.
— Доста годинки навъртях по влаковете. Чудя се кога ли е време да обявя последна спирка и да сложа точка.
— Когато решиш, направи го както ти си знаеш, Роксан, не чакай някой да ти заповяда.
— А след десет години може и влакове да няма. Тогава какво ще стане?
— Ами тогава ще разказваме на внуците колко хубаво е било да се пътува по железниците.
Преди да достигне салона, Том се натъкна на Макс и Мисти.
— Имам нужда от силно питие — довери той на Макс. — На всяка цена. И ако не го получа, не отговарям за действията си.
— Заредил съм купето с всякакви напитки плюс каса изстудено вино. Дай да започваме ергенското парти. Рекох си, кой е казал, че трябва да сме само мъже? Затова поканих и момичетата.
— Всъщност — обади се Мисти — идеята, струва ми се, беше моя.
— Как успя да натовариш толкова алкохол, Макс?
— Та той е Макс Пауърс — многозначително натърти Мисти.
— Не питай как, просто вдигнах телефона, обадих се в Канзас Сити и им викам: „Пишете го на сметката ми.“ Не е като да съм взел изпит по ядрена физика, деца.