Джули отново се притесни.
— Сватбената ми рокля. Откакто я купих, не съм я пробвала. Помислих си… нали разбираш.
— Чудесна идея.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Ти сама каза, че е късно, а сигурно си изморена.
— Допреди малко наистина бях изморена, но вече не.
Елинор помогна на Джули да се облече. Роклята беше кремавобяла, със семпла елегантна кройка и й стоеше като излята. Тъкмо да сложи булото на главата на Джули, но момичето я изпревари и го намести на нейната. Двете застанаха една до друга пред голямото огледало.
— Много си красива, Джули.
— Ти също. — И момичето избухна в заразителен смях.
По-късно, когато Джули влезе в банята, Елинор понечи да прибере обратно роклята, но ето че отново сложи булото, приглади дрехата пред тялото си и се погледна в огледалото.
— Ели?
Когато извърна очи, забеляза, че вратата леко се е плъзнала встрани, увлечена от инерцията на ускорението. В пролуката видя Том с широко отворени очи. Ръцете й не се помръднаха. Тя застина безмълвна, покрита с чуждата сватбена рокля.
— Ели? — повтори Том и прекрачи вътре.
В този момент Джули излезе от банята и се стъписа.
— Извинете, ако съм ви попречила.
Елинор преметна роклята на ръката си и свали булото. Внимателно сгъна премяната с усещането, че Том следи всяко нейно движение. После подаде чантата на Джули, прегърна я и се усмихна.
— Гледай да се наспиш, утре сутрин целият ти живот ще се промени. И то за хубаво.
Джули я целуна по бузата, обърна се и мина край Том, който стърчеше неловко, безкрайно объркан.
— Какво искаш, Том?
— Роклята ти стоеше прекрасно, Ели.
— Късно е, не трябваше ли да си при Лелия?
— Аз не обичам Лелия!
— Е, тя като че ли те обича. Предполагам, трябва донякъде да си отвърнал на чувствата й, с думи или обещание, защото ми е трудно да повярвам, че би долетяла толкова отдалеч да ти направи предложение само от чисто приятелство или от добро сърце. Честно казано, не ми направи впечатление на особено състрадателна.
— Чуй ме какво ти казвам, връзката ни е съвсем друга.
— Сериозно? И каква е по-точно? — Тя скръсти ръце пред гърдите си в знак, че очаква обяснение.
— Откъде да знам как й е хрумнало да ми скрои тоя номер? Трябва да се е побъркала.
— От колко време се виждате?
— Близо три години. — Том без малко да се задави. — Само че с прекъсвания — добави жално.
— С прекъсвания? Три години?
— Да!
— И си очаквал да се примири.
Том я гледаше, без да мигне.
— Следователно тя е очаквала следващата стъпка, но ти не си я направил — продължи Елинор. — Чудесно те е устройвало да се появяваш, да изчезваш, да споделяте хубавите моменти, но не и лошите, а когато ти скимне, да се отдръпнеш.
— Грешиш, Ели. Вече не съм такъв.
— Ха, сигурно. Просто не си се променил. Никак дори.
— Би било съвсем различно. С подходящата жена.
Елинор разтърка слепоочията си.
— Виж, утре ни предстои сватба. Чужда сватба. Имам нужда от сън.
— Не можем да оставим нещата така.
— Можем, разбира се, и точно това ще направим.
Той понечи да я притегли в обятията си, но тя го отблъсна.
— Утре ще изпълним поетото задължение, а като стигнем в Ел Ей, всеки тръгва в своята посока. Този път завинаги.
— Ели!
— Сбогом, Том. — И тя решително затвори вратата.
26
Зората разпръсна мрака над високите Колорадски равнини близо до границата с Ню Мексико, но слънцето оставаше невидимо някъде в небето, затулено от мрачни тъмни облаци. Снегът бе засипал всичко наоколо, дори храст пелин не бе останал да стърчи. Повечето пътници се явиха рано за закуска, защото бяха научили за предстоящата сватбена церемония. С приближаването на Ла Хунта оживлението нарасна още повече и скоро веселото множество изпълни салона, така че почти не остана място за сватбената процесия, която се състоеше от булката, младоженеца, шаферката и шафера, които дори не се поглеждаха. Вървяха заедно, ръка за ръка, но все едно някаква невидима сила ги разделяше.
Венчавката премина почти гладко. Наетите от Макс музиканти, които се бяха качили същата сутрин, изсвириха сватбения марш, а после и други мелодии. Кристобал засне цялото събитие, а Макс се вживя в ролята на режисьор, макар повечето хора да не се досещаха, че това е постановка на прочутия Макс Пауърс. Том и Елинор изпълниха ролите си, макар че в някакъв момент Том ужасно се смути, защото не откри пръстена, а после се обърка още повече, търсейки ръката на Елинор, наместо да го поднесе на Стив. Скоро всичко си дойде на мястото и Том успя да се оттегли, за да обмисли на спокойствие евентуалните възможности за самоубийство.