Ужасена, Мисти сграбчи ръката на Макс.
— Правилно ли чух, 6666 фута?
Хигинс погледна над ръба на чашата с кафе.
— Да, госпожо.
— Сигурен ли сте? Точно толкова ли е?
— Струва ми се, да, госпожо. Доколкото знам, измерванията са съвсем точни.
— О, господи!
— Какво те безпокои, мила? — попита Макс.
— Нима не разбираш, та това са четири шестици. Няма по-страшно съвпадение, това е по-лошо и от тройна шестица.
— Права си — кимна Макс с пребледняло лице, — знакът на дявола плюс още една шестица. Възможно най-лошата карма.
— Това действително ли е проблем? — попита изнервеният Кристобал.
— Като професионалистка ще ти кажа, че по-зле няма накъде — натърти Мисти. — Можем ли да спрем влака?
— Няма ли някъде внезапна спирачка като по филмите? — попита Лелия. Тя седеше до Кристобал и тревожно стискаше ръката му при всяко вълнение.
— О, не. Такива вече не се поставят във вагоните — рече Хигинс. — Хайде, успокойте се, всичко ще бъде наред. „Чийф“ минава този маршрут по два пъти на ден, веднъж на изток, веднъж на запад. — Той си погледна часовника. — Много скоро ще влезем в тунела.
— Вътре тъмно ли е? — поиска да знае Кристобал.
— В повечето тунели е тъмно, синко — кротко отвърна Хигинс. — Но ние няма да се бавим. Докато се усетим, ще бъдем на път за Ратон и Ню Мексико.
Том погледна диамантения пръстен в ръката си. Беше принадлежал на майка му, а откакто тя почина, той го носеше със себе си навсякъде. Всъщност без малко да сбърка и тъкмо този пръстен да поднесе на Стив. Тази грешка на свой ред го бе накарала да се насочи към Елинор със златната халка, наместо да я поднесе на Стив, който да я сложи на пръста на Джули. Сега пусна пръстена в джоба си, погледна се в огледалото, приглади косата си, понагласи връзката, предоставена от Кристобал за сватбената церемония, пое дълбоко дъх и за стотен път си каза, че прави каквото трябва.
Няколко минути по-късно почука на вратата на Елинор. Тя отмести завесата, погледна го през стъклото, а после се чу щракване на ключалка. Той почука отново.
— Ели, трябва да ти кажа нещо, не търпи отлагане.
— Махай се!
— Трябва да те попитам нещо важно.
Тя дръпна вратата така рязко, че плоскостта застърга в металните релси.
— Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно!
Том пъхна ръка в джоба си, за да вземе пръстена, и разтреперан понечи да падне на колене.
Изведнъж влакът потъна в мрак — бе влязъл в тунела и събитията се занизаха с ужасяваща бързина. Огромната снежна маса по южното било на планината точно над железопътната линия се откъсна под неистовия напор на безмилостните ветрове и тоновете пресен сняг. По официални данни лавината бе започнала в 11:15 планинско време и се бе спуснала по склона с огромна скорост; ако се разтопеше, тази снежна маса би стигнала да напълни средно голямо, и то дълбоко езеро. Лавината удари страничните заграждения, издигнати именно с цел да предпазват линията. Ударът бе нанесен с такава сила, че не само огъна стоманената ограда, но я изтръгна от страничните подпори и я понесе надолу.
Този сблъсък автоматично изпрати сигнал за тревога до диспечерския пункт на „Амтрак“, откъдето на свой ред мигновено предадоха новината на машиниста на „Саутуест Чийф“ и му наредиха да спре и да изчака нови указания.
„Чийф“ тъкмо напускаше тунела под прохода Ратон, когато се получи сигналът, и машинистът включи спирачките с наложената от сериозността на положението бързина. Всъщност предупреждението от „Амтрак“ бе ненужно, защото човекът с очите си видя страховитата драма, макар тя да се разигра далеч от линията. Толкова мощна бе приливната вълна от сняг и камъни, че плъзна във всички посоки и един от ръкавите се устреми право към влака с такава смъртоносна решителност, че машинистът, който от четиринайсет години пътуваше по този маршрут, побърза шепнешком да се сбогува със съпругата и децата си. Какво ли не бе видял той, ала нищо не можеше да се сравни с урагана, който заплашваше да ги затрупа. Затвори очи, защото пълното унищожение на композицията и скорошната смърт на всички хора му се струваха неизбежни.