Виж, сцената, която Том помнеше най-добре, бе онази с предългите целувки в просторното спално купе на Ева Мари Сейнт. Кари и Ева го даваха доста разгорещено дори според днешните схващания. Том си спомняше какви похотливи мисли го бяха връхлетели, и то насочени към всички жени на земното кълбо или поне към онези, които приличаха на Ева Мари Сейнт.
Та от този филм си бе създал впечатлението, че спалното му купе ще бъде просторно, изискано обзаведено, с място за две легла, приятен кът за работа, малко преддверие, в което да приема посетители, самостоятелна баня с вана и джакузи, евентуално помещение за прислугата и може би външно балконче. Имаше си причина в края на филма Кари и Ева да започнат медения си месец тъкмо в това спално купе. Та то бе по-голямо от всеки един от апартаментите, в които Том бе живял.
Той тръгна да изпълни указанията на Реджина. Да вървиш с багаж в ръце се оказа трудничко, защото стълбите бяха поставени под точния ъгъл от деветдесет градуса. Утешаваше се с мисълта, че спестеното пространство е заделено за огромните спални купета. В следващия миг вдигна поглед и разбра, че е изправен пред сериозно препятствие.
Жената беше възрастна, облечена в нещо като нощница, макар още да нямаше четири часа, и се помайваше на площадчицата, преди да тръгне надолу. Том бе на крачка от целта. Тоест трябваше да изкачи последното стъпало, да преодолее последната височинка, преди да се отдаде на фантазиите си с образа на Ева Мари в своя приспивно люлеещ се панорамен апартамент.
— Извинете — любезно рече той.
— Слизам — обяви жената с гръмовен баритон, който накара обръгналия, макар и бивш военен кореспондент да се почувства едва ли не женчо.
— Само позволете да се промъкна край вас — помоли той.
Това обаче изобщо не се предвиждаше. Жената нямаше ръста на Том, но пък беше, меко казано, двойно по-широка.
— Здрасти, Реджина — провикна се тя надолу.
— Здрасти, Агнес Джоу — отвърна Реджина.
Никой от двамата не бе готов да отстъпи и ето че Том и въпросната Агнес Джоу подеха тромаво танго. Една напред, една назад. Това изпълнение по вертикала позамая главата на Том.
— Агнес Джоу — рече той накрая, — аз съм Том Лангдън. Билетът ми е за купе Д. Ако бъдете така добра и отстъпите за секун…
Не си довърши изречението, защото наместо да отстъпи, жената го побутна. Всъщност една месеста ръка като на шампионка по кеч се стовари в дясното му слепоочие и както вече бе позагубил равновесие, той се хлъзна надолу по стълбите и се пльосна по гръб на равното.
Последвала неговия летеж, Агнес Джоу бе така любезна пъргаво да прескочи проснатото му тяло. У Том се надигна сериозно съмнение дали Марк Твен е започнал така своето железопътно пътешествие. Агнес Джоу се отправи към Реджина, която бе заета да помага на новодошлите да се качат и за щастие не бе видяла случилото се, за което Том беше благодарен. В края на краищата една възрастна жена току-що го бе сразила най-безцеремонно, все едно бе герой от компютърна игра.
— Заповядай, сладурче. Благодаря, че ми качи чантите. — Агнес Джоу подаде на Реджина няколко дребни монети.
Том се изправи и на свой ред тръгна към Реджина, но не преди да изгледа зверски старицата.
— Ще взема чантите ви, мистър Лангдън, оставете ги ей там, докато проверя всички билети.
— Благодаря. Казвай ми Том — рече той и й подаде шепа долари. В замяна получи дяволит поглед. Когато Агнес Джоу отново попадна в полезрението му, тя бавно напредваше нагоре по стълбите. — Та отдавна ли работиш по тази линия?
— От четири години.
— Това е доста време.
— Ами, има хора, които са от двайсет години с този влак.
Том отново се извърна към Агнес Джоу, която сякаш не бе помръднала. Краката й наистина се движеха, но тя като че стоеше на едно място. Беше всъщност любопитно да я гледаш, все едно наблюдаваш бавно стичаща се лава.
— И се познаваш с Агнес Джоу?
— О, да, тя се вози с нас от десетина години или поне така съм чула.
— Десет години! Сигурно й е приятно да пътува.
Реджина се разсмя.
— Мисля, че ходи на гости при роднини. Добра жена е.
Том разтърка удареното място на главата си, последица от добрите обноски на Агнес Джоу.