— Голяма утеха, няма що — рече Макс.
При тях влезе Роксан с изнемощял вид. През последния час бе успокоявала пътниците, беше утешавала момчетата от хора и се бе погрижила всички да се почувстват максимално удобно. Най-сетне приседна да си отдъхне.
— На всичкото отгоре излиза, че онзи мошеник от „Кап“ се е качил и тук. Няколко души се оплакаха, че са им откраднати вещи.
— Направо не е за вярване — поклати глава Макс. Двамата с Мисти се спогледаха.
— Хубавото е — опита се да ги ободри Хигинс, — че в Ла Хунта прикачихме трети локомотив, тъй че поне разполагаме с допълнителна мощност.
Роксан кимна в потвърждение на думите му.
— Какво точно му е хубавото? — попита Макс.
— Електричеството за осветлението, отоплението и така нататък идва от генераторите в локомотивите… генератори, захранвани от дизелови двигатели. Нарича се затворена енергийна верига.
— Значи като ни свърши горивото, ще ни свърши и токът — заключи Том.
— Точно така. Но при наличието на допълнителен локомотив ще разполагаме с повече време.
— Колко повече? — попита Макс.
— Трудно е да се каже. В Канзас направихме допълнително зареждане, а следващото е предвидено за Албъкърки, на около четиристотин и двайсет километра оттук.
— Доста гориво е отишло за изкачването, тъй че резервоарите са се поизпразнили — продължи разсъжденията си Том. — Следователно с наличното гориво ще изкараме няколко часа, така ли?
— Машинистът прави всичко възможно, за да го пести.
— Не можем ли да сместим пътниците в няколко вагона и да изключим част от електричеството? — предложи Макс.
— Не, системата не допуска такъв вариант. Машините произвеждат мощност, все едно захранват цял хотел, тъй че се разходва едно и също гориво, независимо дали се отопляват три вагона или десет. С колегата се спряхме на друга възможност. И сега той редува трите локомотива, като ту един, ту друг генерира електричество, което е обичайна процедура, когато влакът не се движи. По този начин изравнява горивото в резервоарите, а и го пести, защото при онези, които са включени на празен ход, разходът на гориво е минимален.
— Защо просто не изключим някой от локомотивите? — попита Елинор.
— Ще отиде твърде много гориво за повторното запалване — отвърна Роксан.
— Има и друг проблем — заговори отново Хигинс, — влаковете нямат антифриз в охладителната система, защото е нужно твърде голямо количество вода. Локомотивите трябва да работят на празен ход, за да не замръзнат тръбите. В студено време, щом се прекъсне затворената верига и температурата падне, за по-малко от час тръбите ще замръзнат. И тогава няма да има вода нито за готвене, нито за пиене, нито за хигиенни нужди.
— Радвам се поне, че взехме повечко храна в Канзас Сити — обади се Роксан. — Веднага ще се заема с разпределянето, защото никой няма представа колко дълго ще останем тук. — Тя се изправи, готова да тръгне по задачите си. — Ако имам нужда от помощ, надявам се, мога да разчитам на вас, права ли съм?
Всички кимнаха утвърдително. Тя се усмихна храбро и излезе.
Четири часа по-късно падна мрак. Повечето хора се бяха пъхнали на топло под одеялата, насаме с мрачни мисли за близкия си край.
Том се отби при отец Кели и го завари отново над Библията.
— Не е зле да направим една служба във влака, отче, да се поободрят хората.
— Не вярвам всички да са католици.
Том погледна навън, където снегът се силеше, а и вятърът не бе утихнал.
— Едва ли има значение в този момент — рече той.
— Боя се, че съм позагубил навик.
— То е като да караш велосипед, просто не се забравя.
Том откри Макс и Мисти, сгушени един до друг в двойното луксозно купе. Мисти изглеждаше все още потисната, ала Макс бе възвърнал бодростта си; дори загубата на обувките „Бруно Мали“ не го бе сломила.
— Който ги е взел, сигурно се нуждае от тях повече от мен.
— Много великодушно от твоя страна — рече Том.
— Бездруго твърде много вещи съм натрупал. Едно ще ти кажа, при всичко, което преживяхме, от това ще излезе страхотен филм… стига да оцелея, за да го заснема.