— Макс! — скара му се Мисти.
— Винаги съм си представял, че ще напусна тоя свят с гръм и трясък, макар че за влак не се бях сещал.
— Благодаря ти, Макс, много ме окуражаваш.
— Стига, Мисти, каквото ти е писано, това ще се случи. Я по-добре опитай се да предскажеш какво ни чака. Какво показват картите?
— Не сега, Макс.
— Нима твърдиш, че някакво нищожно премеждие ще те накара да загърбиш онова, в което вярваш? Много ти била слаба вярата.
Мисти въздъхна, извади картите таро, размеси ги и започна да ги вади една по една. Отначало изглеждаше напълно безучастна, току поглеждаше тревожно през прозореца при всеки напор на вятъра. С всяка нова карта обаче тя се вглъбяваше все повече и една дълбока бръчка проряза челото й.
— Странно — рече накрая.
— Кое? — не се стърпя Том.
— Ясно е, че ще бъдем спасени.
— Хубава новина — зарадва се Макс. — И как ще стане това?
— Ще се появи нещо на шест крака, ето как.
— На шест крака? — недоверчиво повтори Том.
— Станаха пет шестици. Това не е ли още по-лошо и от четирите? — поиска да разбере Макс.
— Не, картите показват шест крака и спасение. Аз лично нямам нищо против — заяви Мисти.
Макс се изправи и отиде до барчето в ъгъла.
— Е, докато чакаме спасение от тия шест крака, ще се подкрепя с един бърбън. Ти ще пиеш ли с нас, Том?
— Може би по-късно. Имам по-важна работа.
— Каква например?
— Да открия нещо на шест крака, ето какво.
Новината за изпадналия в беда влак достигна всички национални и международни новинарски агенции и светът затаи дъх в очакване. За беда въпреки готовността на хора и машини от цялата страна да се притекат на помощ, враждебната природа имаше други планове. В това бурно време никакъв самолет не можеше да излети, а дори да успееше да се вдигне във въздуха, нямаше къде да кацне. Хеликоптерите също бяха безпомощни. Не оставаше нищо друго, освен да се изчака времето да се проясни. Все пак влакът още разполагаше с гориво, отопление и запаси от храна, тъй че положението, макар и сериозно, засега не застрашаваше живота на хората и не налагаше спешни мерки. Заръчаха им да запазят спокойствие, рано или късно щели да ги спасят.
В главното управление на „Амтрак“ обаче подготовката за спасителна акция бе в пълен ход. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Осъществиха връзка с компанията за товарни превози, собственик на линията, по която бе заседнал „Чийф“, и обединиха усилия за изработването на стратегия, която да се осъществи, щом времето утихне.
Из цялата страна бяха разпратени призиви за доставка на оборудване и специалисти, необходими за разчистването на релсите. В „Амтрак“ не очакваха особен отклик поради наближаващите коледни празници и все пак някой се сети в разпратеното съобщение да вмъкне информацията, че Роксан Джордан и наскоро „пенсионираният“ Херик Хигинс се намират в „Чийф“. В разстояние на няколко часа хиляди хора се обадиха по телефона, захвърчаха писма по електронната поща от служители по влаковете от цялата страна, които доброволно предлагаха услугите си и бяха готови да пожертват празника си, само и само да помогнат.
„Амтрак“ вече разполагаше с нужните хора, а скоро се очакваше и оборудването. В същото време никой не бе в състояние да повлияе на времето, което сякаш все повече се влошаваше.
29
Мракът отвън се сгъстяваше, чуваха се единствено вятърът и хрущенето на снега по покрива на влака и по прозорците. На никого не бе лесно да запази спокойствие. При всяко проскърцване наместо сладки феи и червенобузест дебеланко в шейна хората си представяха жестоката среща със смъртта.
Към намаляващото гориво и запасите от храни се добави и друг проблем, който поне засега оставаше незабелязан от пътниците, но не и от служителите. Ставаше въпрос за нарастването на снега по покрива. Тежестта създаваше огромно напрежение и макар вагоните да бяха здрави, имаше си граница на издръжливост, която скоро щеше да бъде премината. Вятърът донякъде помагаше, защото непрестанно отвяваше трупащия се сняг. И въпреки това валежът не преставаше, трупаха се все нови и нови снежни маси.
Повечето пътници предпочетоха да не вечерят в ресторанта, останаха в купетата си и хапнаха колкото да залъжат глада. Или пък изобщо се отказаха от храна и не откъсваха поглед от прозорците. Това ограничи разхода на оскъдните запаси, но в някакъв момент всички щяха да огладнеят, а „Чийф“ можеше да ги изхрани ден, най-много два. Роксан бе изпратила няколко мъже да проверят дали под вагоните няма замръзнали тръби. Засега всичко било наред, докладваха те. Преди да излязат, здравата се бяха навлекли и макар да се върнаха много скоро, целите бяха покрити със сняг и трепереха неудържимо.