Проблемът с горивото все повече се задълбочаваше. Докато Том и Елинор вечеряха в ресторанта, Хигинс се опита да им обясни ситуацията.
— Свърши ли горивото, безброй проблеми ще се задълбочат. Водата ще замръзне, тръбите ще започнат да се пукат, отоплението ще спре.
— И тогава, дори спасителните екипи да успеят да се доберат до нас, как ще тръгне влакът? Единствено военните самолети могат да се зареждат във въздуха — каза Том.
— Ще прикачат локомотиви с пълни резервоари и ще изтеглят „Чийф“. Макар че, както каза, най-напред трябва да стигнат до нас. Нали ходих до първия локомотив, видях колко сняг се е натрупал по релсите. Положението никак не е розово. Доста време ще отнеме да се почисти пътят.
— Значи вместо да чакаме да ни спасяват, ние трябва да намерим начин да се свържем с външния свят.
— В каква посока? — попита Елинор. — Огледай се, Том. Около нас е само пустош.
— Някакви предложения, Херик? Ти сигурно най-добре познаваш маршрутите на „Амтрак“.
— Всъщност — замислено отвърна Хигинс — междущатска магистрала номер двайсет и пет върви успоредно на прохода между Ратон и Тринидад, а оттам се насочва на север към Денвър.
— Магистрала, никак не е зле — зарадва се Том. — Остава да намерим кола, която да ни вземе, за да намерим помощ.
— Само че магистралата е затворена заради бурята.
— Тази възможност отпада. Нещо друго?
Старият железничар отново се замисли, но накрая поклати глава.
— Не, не вярвам да стане.
— Добре де, кажи.
— Не, не, няма как да се получи.
— Херик, в момента съм готов да чуя и най-налудничавата идея. Току-виж, ни свършила работа.
Хигинс сви рамене и се приведе напред.
— Наблизо има един курорт, високо в планината. През зимата привлича скиори, а през лятото го превръщат в нещо като ранчо. „Динго“ се казва. Отворен е само от няколко години, но е строен на голяма площ, добре е оборудван, разполага с многоброен персонал. Няколко пъти съм ходил там със синовете ми и техните семейства, познавам и собствениците, двама пришълци от Австралия, които натрупали пари на Уолстрийт, а после тръгнали на запад да търсят нещо по-интересно. Проблемът е, че трябва да се прекоси доста труден участък и човек лесно ще се обърка. Пътят дотам минава през прохода, около четири часа бърз ход. Биха се справили само тренирани хора, и то при хубаво време. Но сега подобен преход ми се струва невъзможен.
— Не и ако имаш ски — рече Том с блеснал поглед.
— Носиш си ски? — учуди се Хигинс.
— Нали се бях приготвил да празнувам Коледа в Тахо. Разполагам с пълна екипировка: ботуши, ръкавици, сигнални ракети, компас, каска с фенерче.
— Теренът е труднопроходим, Том.
— Карал съм ски къде ли не, Херик, при всякакви условия. От теб искам само да ме ориентираш за посоката и да си спомниш какво друго е характерно за терена.
— Наистина ли смяташ, че ще успееш?
— Мога да обещая да направя всичко възможно. Пък и какво ще загубим?
— Какво ще кажеш за собствения си живот? — попита Елинор.
— Е, животът си е мой, нали? Не вярвам някой да вземе да скърби.
Елинор се изправи и излезе, без да каже дума.
Хигинс събра набързо машиниста, Роксан и началник-влака в ресторанта, за да обсъдят предложението на Том. А то никак не допадна поне на двама от групата.
— Той е клиент на нашата компания — рече началник-влакът. — Не че не оценявам предложението, Том, но ако те сполети беда, отговорността пада изцяло върху мен. Не мога да те пусна. Налага се да проявим търпение, не може да не изпратят помощ.
— Можеш ли да се свържеш с централата на „Амтрак“ по телефона? Или пък да се обадим в курорта и от „Динго“ да пратят някого — разсъждаваше вече на глас Хигинс.
— Бурята прекъсна телефонната връзка. За последен път говорих с централата преди часове. Оттогава опитваме, но напразно.
— Пробвахме и с всички клетъчни телефони, които открихме във влака — добави Роксан. — Нито един няма достатъчно силен сигнал. Не можем да се свържем нито с централата, нито с курорта, нито с когото и да било друг. Все едно сме се озовали в каменната ера.