Елинор и Том тръгнаха с Роксан, за да приберат невръстните хористи. Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от малчуганите на име Оливър повика Роксан.
— Какво има? — попита тя, като приседна до детето. Том и Елинор също се надвесиха разтревожени.
Оливър гледаше възрастните с разширени от уплаха огромни очи. Той имаше приказен глас, който омайваше и най-злите сърца. Обикновено рядко униваше, ала сега нещо го измъчваше.
— Патрик каза, че нямало Господ.
— Моля? — ахна Роксан. — Ей, Патрик, я ела тук, момче.
Появи се Патрик по раирана пижама и очилца на носа.
Той беше от по-големите, висок, слаб и доста наперен. Непрекъснато четеше и учението му се удаваше.
Роксан го изгледа строго и сложи ръце на мощния си кръст.
— Я ми обясни сега. Как ти хрумна да изтърсиш това?
Отвсякъде се надигнаха любопитни детски личица. Том и Елинор се спогледаха.
— Елементарен процес на елиминиране, един вид еволюционен цикъл. — Патрик понамести очилата си, същински невръстен преподавател, изправил се пред класа.
— Я пак?
— Отначало ни залъгваха с феята на зъбите. Падне ти зъб, слагаш го под възглавницата си и на сутринта на негово място откриваш пари. Повечето деца още на пет откриват, че това си е залъгалка, макар че аз още от съвсем малък го разбрах.
— Ти си на десет, Патрик — обади се брат му Тони, — а все още слагаш зъбите си под възглавницата.
— Защото искам да получа парите, Тони, а не защото вярвам на тая измислица. — Патрик отново се обърна към Роксан. — После идва ред на Великденския заек, още една заблуда, която се разсейва след седмата година. А после и Дядо Коледа. Онзи с червения костюм на празненството например. Не е ли той от влака…
Роксан забеляза, че по-малките вече едва сдържат сълзите си.
— Дай да караме по-накратко, Патрик — прекъсна го тя, — кажи сега за Господ.
— Ако има бог на доброто, как тъй допусна това да се случи? Сега трябваше да сме си у дома и да празнуваме Коледа със семействата си. А ние сме тук, в тая снежна буря, и гледаме как ни свършва горивото и храната. Ако действително съществува Господ, как тъй ще си стои със скръстени ръце?
Въпреки самонадеяния му вид Роксан усети, че и той е уплашен като другите и се надява по-скоро тя да го убеди, че Господ съществува, отколкото да признае, че е измислица.
Роксан накара Патрик да седне до нея, а Оливър претегли на скута си.
— Виж сега, грешката ти идва от това, дето си мислиш, че ни е сполетяло нещо лошо.
— Е, не е ли? — попита Патрик и отново намести очилата си.
— Не съвсем. Дай да помислим. Да разгледаме фактите. Какво се случи тая вечер?
— Снегът заваля още по-силно, а храната в кухнята почти се свърши.
— Друго?
— Празнувахме Бъдни вечер и получихме подаръци — обади се Оливър. — Това беше хубаво.
— И у дома щеше да се случи същото — не се даваше Патрик.
— Вярно е — рече Роксан, — но близките ви щяха ли да бъдат уплашени и гладни, щяха ли да се озоват на непознато място сред непознати хора?
— Ами не — отвърна малкият умник след кратък размисъл.
— А с пътниците се случи точно това, нали? Не им се ще да са тук, защото домът на всекиго е другаде и всеки иска да се върне при тези, които обича, при семейството си.
— Точно така — въодушеви се Оливър.
— Това исках да кажа и аз — рече Патрик.
— Не, ако правилно съм запомнила, ти питаше как така може да има Господ, щом ни е сполетяла беда. А аз те питам, беда ли е да си сред хора, които не се и познават, примират си от страх и глад и са готови да се озоват където и да е, само не и тук, а в същото време се събират, забавляват се и се смеят, и пеят, и раздават подаръците, който са купили за собственото си семейство, на разни деца, дето за пръв път ги виждат. — И тя погледна към Том и Елинор. — На вас двамата ви хареса, нали?
Елинор усмихнато огледа децата.
— Рядко ми е било толкова забавно на Бъдни вечер.
— Имате право донякъде — съгласи се Патрик.
— Може би — добави Том — Господ се е погрижил и вие да се озовете в този влак, та да ни попеете и който е уплашен, да забрави тревогите си, докато ви слуша.
— И това е вярно — зарадва се Оливър.
— Да, наистина — съгласи си Патрик.
— Ето, видяхте ли — рече Роксан, като загърна Оливър с одеялото и поведе Патрик към мястото му, — често съм чувала да казват, че пътищата Божии са неведоми. Постарай се да проумееш какво се опитва да направи той. Никой мързеливец не вярва в Господ, то това не е лесна работа. Нужен е силен дух и вяра, и желание да повярваш. Както и при всичко важно в живота, получаваш толкова, колкото и даваш. Само че когато имаш вяра, получаваш много повече.