Сибин Майналовски
Коледна приказка
Имало едно време… Странно защо всички приказки трябва задължително да започват с „Имало едно време“, когато в повечето случаи онова, което го е имало по онова време, си го има и сега; нито е станало по-малко тъжно, нито по-малко красиво, нито по-малко вълнуващо… Странно. Но… обичай, какво да се прави. Вие, хората, понякога сте толкова привързани към обичаите, каноните и правилата, че на места даже съм се чудил има ли нещо, което правите без определен план, написан преди десетки хиляди години (и, разбира се, безвъзвратно остарял).
Както и да е — не е моя работа да философствам. Аз съм разказвач, а работата на разказвача е да изтръгва от душата си точно такива думи и истории, които задължително да се харесат на уважаемата публика, тоест, вас. Затова почваме по правилата.
Имало… по-точно — имаше едно време един тъжен магьосник. Въобще, ако трябва да наричаме нещата с реалните им имена, по принцип истинските магьосници винаги са тъжни, понеже мъдростта и зрелостта им тежат на раменете им като непосилно бреме, сравнени с пошлостта и безнравствеността, характерна за така наречените „хора“. Само че в последните векове светът се наводни с фалшиви и самозвани магьосници, които прикриваха некадърността си зад широко ухилени и неистински клоунски лица, така че гледката на един тъжен магьосник наистина бе нещо необичайно. Когато той вървеше по улиците, замислен над нещо известно само нему, хората се обръщаха след него, повдигаха вежди, а някои дори правеха многозначителен жест с показалец до слепоочието. Затова тъжният магьосник не обичаше да се разхожда много-много сред народа, а прекарваше времето си сам в замъка си навръх Плачещата планина (в интерес на истината, никой не знаеше дали планината е кръстена на магьосника, или той на нея, тъй като и двамата съществуваха на този свят много преди да се роди който и да било от днешния народец…).
Един ден обаче магьосникът реши да излезе, за да се наслади на слънчевите лъчи за пръв път от векове насам. Въобще той беше доста интересна личност, понеже умееше да се радва на малките неща, които обикновено за вас, хората, остават скрити поради привидната си незначителност. Той например обожаваше изгревите и залезите на слънцето (затова именно бе построил замъка си нависоко в планината), беше запленен от гледката на звездното небе и можеше по цели часове да седи неподвижно, вперил поглед в тайнственото многообразие на звезди, галактики, мъглявини и планети, бе приятел с птиците и животните и редовно се разхождаше по горите… Ето ви още няколко причини, поради които хората смятаха тъжния магьосник за луд. Не че това му пречеше — той само снизходително (и с малко тъга) се усмихваше над човешката глупост.
Когато магьосникът излезе, единствено слънцето му се зарадва, понеже не го бе виждало отдавна. Хората също бяха забравили лика му, но това изобщо не ги притесняваше, даже напротив — бяха щастливи, че не им се налага да гледат навъсената физиономия на стареца. Той всъщност бе старец само по техните дребнави стандарти, тъй като още нямаше 7000 години — една напълно почтена и дори младежка възраст за един магьосник, но само опитайте да обясните това на предубеден човек… За хората той бе отдавна отписана и забравена в прашните архиви на библиотеките книга.
Но аз пак се отплеснах. Простете ми — все забравям, че вие, хората, обичате всичко (дори и приказките за Коледа) да са кратки и ясни. Продължавам напред, а ако пак се оплета в лабиринтите на собствената си история — подсетете ме.
В средата на обиколката си по града тъжният магьосник се сети, че няма тютюн за лулата си, и влезе в една от местните кръчми, за да си купи. Докато ровеше из джоба си за дребни пари, той усети подсъзнателно, че някой го наблюдава. Когато се обърна, с изненада видя как едно младо момиче е вперило поглед в него. Магьосникът замръзна. В един момент пред очите му преминаха гледките на летен зной, люта виелица, пролетен дъжд и есенна гора, събрани в един-единствен образ — този на девойката отсреща. Ако не бяха пиянските крясъци на селяндурите наоколо, магьосникът можеше да се закълне, че не е влязъл в кръчма, а в балната зала на кралския дворец, в разгара на ежегодния бал, даван от величеството, и в момента наблюдава не кой да е, а незнайната принцеса от съседното кралство, която за пръв път се появява на подобно благородническо събиране.
Изминаха две дълги секунди. Магьосникът с мъка откъсна очите си от неземното цвете, разцъфтяло сред пущинака на сиви и безлични хора, и се обърна към кръчмаря с молба да му продаде тютюн за лула. Докато прибираше кесийката в джоба на наметалото си, през главата му минаваха хиляди мисли — за всички жени, които се бяха подигравали с него години наред, за всички унижения, които е бил принуден да изтърпи заради любовта си, за всички прояви на дребнавост и бездушие от страна на жените… и затова дори самият той остана изненадан от това, което стори — обърна се, тръгна бавно към масата, седна и се запозна с момичето.