— Той е като робот — поклати глава Локлан.
Значи единият беше прекалено емоционален, а другият недостатъчно.
— Добре, а Брус? Той изглежда уравновесен и с огромен опит.
Той отново поклати глава.
— Бяхме близки, но след… — Той спря внезапно и Алекс разбра проблема: след като бе зарязал дъщеря му. — Просто не мога. Не искам да му се натрапвам.
— Добре, ясно ми е, че това може да е трудно — каза тя и сърцето й заби по-силно, когато стигна до това, което всъщност искаше да каже. — А Скай?
Той обърна глава бързо и агресивно.
— Какво за нея?
— Ами, знам, че нещата са… не са лесни — изрече бързо Алекс, когато забеляза, че той започва да движи краката си, да се изправя и да вдига термоса по-високо, сякаш защитава сърцето си. — Но не можеш ли да се обърнеш към нея като приятел, колега?
— Не.
— Защо не?
— Преди всичко защото тя не е от висшия мениджърски състав и това ще е неподходящо. — Тонът му отново беше раздразнен.
— Сигурен ли си, че това е проблемът? — погледна го втренчено Алекс.
— Разбира се, че съм сигурен.
Алекс замълча за момент.
— Помниш ли, че вчера предположих, че коренът на проблема ти с Шолто може да е личен проблем, а не свързан с бизнеса?
— Смътно.
Губеше го, виждаше се в очите му, които бяха станали предпазливи, безизразни.
— Ами ако е така и със Скай? И двамата знаем, че проблемът не е това, че тя е на по-нисша длъжност от теб. Проблемът е, че личната ви ситуация е неизяснена. Между двама ви има недовършени неща.
Той вече беше разгневен.
— Нямаш никаква представа какво се е случило между нас.
— Всъщност имам. Знам, че си я изоставил вечерта преди сватбата. И съм видяла със собствените си очи как се държите един с друг. И двамата сте притеснени и безкрайно нервни, защото буквално не знаете какво е положението между вас.
— Няма да слушам това — каза той, изправи се на крака и изхвърли останалото от супата в тревата зад него. Но къде можеше да отиде? Не можеше да избяга от нея, не и тук.
— Знаеш ли какво мисля? — настоя Алекс, викайки след него, докато той отиваше да вземе въдицата си от мястото, където я беше оставил на тревата.
— Не ме интересува!
— Мисля, че все още я обичаш — каза тя на гърба му. — Ти я обичаш и тя те обича, но ще се омъжи за друг, защото няма представа, че все още имаш чувства към нея. И ти затова си така гневен и невъздържан, и необуздан. Това, че си я изоставил, е най-погрешното решение в живота ти и вече почти не ти остава време да го поправиш.
Той вече беше във водата и газеше ядосано по камъните.
— Знам, че ме чуваш, Локлан! — извика след него Алекс. — Времето ти изтича. По това време следващата седмица всичко ще е приключило. Ще си я изгубил завинаги и животът и на двама ви ще се е променил. Можеш ли да живееш с това?
Но не получи отговор. Той стоеше с лице по течението на реката и хвърляше въдицата, като ръката отгоре натискаше шестдесет процента към водата, а ръката отдолу на въдицата дърпаше назад с четиридесет процента — напрежение, което можеше да накара влакното да полети, но въдицата оставаше неподвижна.
Двадесета глава
Часовете минаваха. Супата я бе стоплила за кратко и й бе дала възможност отново да усети пръстите на краката си, но стоенето неподвижна, нагазила до кръста в течаща студена вода, й се отразяваше и Алекс бе започнала да трепери. Не помагаше и това, че Локлан, който все още не й говореше, седеше на брега с буреносно изражение на лицето и я притесняваше още повече. Той бе хванал сьомгата си преди час, но бяха в задънена улица — това, че той решително отказваше да се помръдне от мястото, докато и тя не хванеше своята, беше урок повече по раздразнение, отколкото кавалерство. Нямаше значение, че и двамата знаеха, че тя няма да хване риба този ден. Той знаеше, че не може да победи без нея, но ако щеше да загуби, щеше да направи каквото трябва, за да знае тя, че вината е нейна. Е, толкова за онзи манталитет на изобилността.
Не че Алекс беше за пример, защото и тя точно толкова упорито бе отказала да излезе от водата за обяд, почти разплакана от глад, докато той похапваше сандвичи с говеждо и хрян без нея.
Мълчаливата им война продължаваше, въпреки че зъбите й тракаха, а ръцете я боляха, но Алекс оставаше на мястото си и хвърляше въдицата отново и отново. Движението вече беше станало автоматично, въдицата и влакното част от собственото й тяло. Слънцето се бе преместило зад дърветата и изпращаше широки лъчи под малък ъгъл през голите клони право в очите й.