Тя хвърли отново, завъртайки тялото си малко повече, за да се предпази от светлината, и в този момент почувства леко подръпване. Беше толкова изненадващо, толкова неочаквано, че първата й реакция беше почти да пусне въдицата.
— Ох! — Тя издърпа ръцете си назад, повдигайки въдицата.
Локи чу изненадата в гласа й и обърна рязко глава.
— Какво? Какво има?
— Мисля… мисля, че хванах една! — извика тя, като звучеше по-скоро разтревожена.
Той веднага скочи на крака.
— Добре, добре. Запази спокойствие — каза той и изтича по брега, мина през камъните и тръгна към нея с голямата рибарска мрежа в ръка. — Ако иска да плува, остави я да плува. Не се съпротивлявай. Остави я да се умори. Но ако се приближава, навий макарата, чуваш ли ме?
— Ъхъ… — извика развълнувано тя, когато усети как подръпването става по-отчаяно и напрежението по въдицата се засилва.
— Остави я, остави я. Така… Сега вдигни въдицата малко, не повече от това — напътстваше я Локи. Но отиваше надолу по течението, отдалечавайки се от нея. — Ела към мен.
Алекс направи предпазливо няколко крачки надолу по течението. Защо трябваше да отива надолу към него? Защо не можеше той да дойде нагоре към нея, чудеше се тя в настъпилата тишина.
— Точно така. Не бързай. Когато усетиш въдицата да се огъва, отпусни я. Рибата се бори и с въдицата, и с течението. Ще се умори.
Алекс се опита да се успокои — вълнението и изненадата, да не говорим за борбата, я бяха накарали почти да се задъха.
— Каквото и да правиш, не навивай макарата — предупреди я Локи, застанал само до колене във водата, близо до брега, с мрежата в ръце.
— Няма ли да я вземеш? — извика Алекс. Защо той не влезеше по-дълбоко с мрежата?
— Вдигни въдицата. Вдигни въдицата — каза той, без да откъсва поглед от водата. — Рибата още не е готова. На около метър е.
Тя отново усети напрежението във въдицата и наведе върха й, усещайки влакното да се отдръпва.
— Господи, ще я изгубя — изхленчи тя. Ръцете й бяха уморени, мускулите схванати. Не беше яла, не беше почивала. И след всичко това проклетото нещо щеше да се измъкне. Всичко щеше да е било напразно. Искаше й се да заплаче. Да закрещи.
— Ръцете ми…
Но Локи не я гледаше, погледът му беше насочен към водата.
— Направи още една крачка към мен — каза спокойно той и също направи крачка в по-дълбокото.
Тя пристъпи и в този момент отново усети напрежението, рибата започна да се мята, появявайки се за миг над водата и Алекс усети невероятно раздрусване в ръцете си и почти изпусна въдицата. Локи се разсмя, спусна се с мрежата и хвана рибата в примката.
— Да! — изкрещя той, докато рибата се мяташе, а той я държеше високо над водата. Беше голяма, по-голяма от неговата! — Наистина го направи! Не мога да повярвам, по дяволите! — извика той.
— О, господи! — извика Алекс и заподскача на място, доколкото смееше, и от очите й потекоха истински сълзи, докато двамата излизаха от водата колкото можеха по-бързо. — Направих ли го? Наистина ли го направих? — Беше изпаднала почти в истерия от облекчение. Не беше на себе си.
— Направи го, по дяволите — засмя се Локлан и вдигна мрежата високо, за да може тя да види рибата както трябва.
— О, господи, това беше… — Тя остана с отворена уста, без да може да изрази какво всъщност е било. Беше толкова ужасно да стои там в онази студена, втурнала се надолу вода. Но сега беше въодушевена. — Невероятно е — ахна Алекс, сложила ръце на бузите си, а очите й грееха.
— Ти си невероятна! — засмя се Локлан. — Не мога да повярвам, че не се отказа. Невероятна си.
Думите му я накараха да вдигне очи към него. Никога досега не й беше казвал нищо мило.
Последва мълчание, и двамата еднакво изненадани, че не се карат, погледът му попадна на устните й и тя усети нещо да се свива в стомаха й. Какво…?
— Ей, цялата трепериш. Устните ти са посинели. Трябва да те стоплим — каза той, остави рибата, разкопча якето си и я загърна с него, обвивайки ръце около нея.
Алекс остана съвсем неподвижна и внезапно топлината и мирисът му я обгърнаха и тя усети как скованите й, премръзнали мускули инстинктивно се отпускат. Затвори очи, благодарна за спасението от студа, докато ръцете му разтриваха гърба й, движейки се бързо, карайки кръвта да потече.
— Така по-добре ли е? — попита той след няколко минути, а гласът му тътнеше до ухото й.
Алекс кимна и той направи крачка назад.
— Благодаря — каза тихо тя и прибра косата си зад ухото.
— Хм, устните ти отново порозовяват — отбеляза Локлан. — Но трябва да ядеш. Вземи сандвичите, докато се оправя с това — добави той и се приближи до мрежата, за да извади куката от устата на сьомгата.