Алекс се втренчи в гърба му, трепереща. Но това, което чувстваше, не беше студ.
Уловът й беше дал енергия и на двамата и след като погледна картата, Локи я поведе решително към хълмовете, далече от реката. Въпреки че сенките се удължаваха, те изведнъж отново бяха изпълнени с надежда. Знаеха, че тя е добър стрелец и единствената пречка пред тях сега беше да открият и да видят елена — Дейзи и Амброуз бяха резервирали колата, която щеше да тръгне от „Бородейл“ в шест и половина и независимо дали Локлан беше помислил за това или не, тя (като женската от вида им) щеше да има нужда от време да се приготви преди това.
Бяха изяли и изпили провизиите си и сега раниците бяха по-леки, въпреки че торбата с дивеча — която Локлан носеше, дори не го бяха обсъждали — тежеше с двете сьомги и двете връзки яребици, които се люлееха вътре.
Спираха често, за да погледне Локи през бинокъла, но посинелите й устни бързо бяха заместени от зачервени бузи, докато двамата бързаха, преметнали пушки през рамо, с мрежи и въдици в ръце. Земята беше неравна и изровена, а скритите заешки дупки — постоянна заплаха, но преди да мине много време, обраслите с пирен хълмове останаха зад тях, теренът стана по-каменист с издадени нагоре скали и гъсти горички. Локи забеляза изпражнения на сърна, които според него изглеждаха пресни. На нея й изглеждаха просто като изпражнения на сърна.
Продължиха напред, като Алекс се чудеше колко километра бяха изминали този ден и колко време щеше да им отнеме да се върнат в къщата. Не мислеше, че ще може да отиде на официално празненство вечерта, чувстваше се физически съсипана и искаше да си вземе вана и да е в леглото в осем…
Усети как Локи сложи ръка на рамото й, за да я спре.
— Шшш — изшътка той и направи знак с другата ръка да приклекне.
Тя се подчини, приклекна и се зачуди какво може да е видял и къде. Без да каже нищо, той посочи към едно място на север-северозапад от тях. Светлината започваше да избледнява и Алекс се опита да различи нещо на фона на жълтеникавокафявите хълмове. Едно леко движение привлече погледа й.
Усети как сърцето й започва да бие по-бързо, докато очите й се приспособяваха, и й се стори, че вижда елен с три женски. Но сигурно бяха на триста метра от тях.
Локлан свали пушката от рамото си и я извади от калъфа, без да отделя поглед от плячката.
— Залегни — прошепна той. — Вземи това.
— Аз ли? — изсъска тя и взе пушката от него.
— Имаме възможност само за един изстрел. Трябва да си ти.
Защо? Защо трябваше да е тя? Алекс легна по корем и се подпря на лакти, усещайки отново прилив на адреналин — той бе прииждал и бе спадал през целия ден.
Почвата беше влажна — двамата лежаха в торфено мочурище и Алекс усещаше студа на земята през пластовете туид.
— Провери обсега — измърмори Локлан, вдигнал бинокъла на очите си.
Тя погледна през телескопичния мерник и остана изненадана. Внезапно един величествен червен елен се появи пред нея през обектива — беше не по-малко от сто и тридесет килограма, с разклонени рога.
Пулсът й се ускори. Беше красив.
— Видя ли го? — прошепна той.
— Да.
— Сега трябва да се фокусираш по средата на тялото, точно зад плешката.
— Да се фокусирам… зад плешката — повтори тя, чувствайки, че започва да се напряга и ръцете й се разтреперват. Опита да забави дишането си.
— Там са жизненоважните органи — в един кръг от около дванадесет сантиметра. Трябва да стреляш право там.
— Добре — прошепна тя и преглътна с усилие, докато гледаше елена, който пасеше и спираше от време на време да подуши въздуха.
Продължи да се взира в него.
— Виждаш ли го? — попита отново той след няколко мига.
— Ъхъм.
— Тогава стреляй, когато си готова.
Чу потиснатото напрежение в гласа му. Напрежение, скрито зад наложено спокойствие.
— Добре ли си?
— Ъхъ. — Но не беше. Ръцете й трепереха и дишаше учестено. Паниката караше сърните да плуват пред очите й, трябваше да сменя очите, като отваряше и затваряше едното, после другото.
Чу го да обръща глава, за да я погледне.
— Алекс, в страната има повече от милион сърни — каза той. — Броят им трябва да се контролира. Трябва да бъде намален. Ако ги оставят, може да опустошат природата.
— Да, знам — промърмори тя.
— Тогава стреляй.
— Ще стрелям. Ще стрелям. Просто…
Пое си дълбоко въздух. Да се ограничи броят им, не да се убиват. Тя отново се съсредоточи в мерника, видя кафявите очи на животното да се движат, ушите му да помръдват при необичайните за тях шумове. Нямаше да чуе куршума, понесъл се към него, и когато шумът от изстрела стигнеше до него, той вече щеше да е на земята. Пръстът й потрепна на спусъка.