— Това е единственият ни шанс, Алекс. Няма да намерим друг елен навреме. — Локи вече звучеше разтревожен. Чуваше безпокойството в гласа му.
Прав беше. Беше почти четири часът и светлината бързо избледняваше. Хеттрик.
Хайде. Можеше да го направи.
Но една сълза замъгли елена и тя отпусна ръка. Погледна към Локи, вече изплашена от това, което щеше да види, и му подаде пушката, за да стреля той.
— Съжалявам — прошепна тя. — Аз не мога.
Двадесет и първа глава
9 февруари 1918 г.
МЪЖ ОТ ТОМПСЪН ФОЛЗ СРЕД ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ВОЙНИЦИ ОТ „ТОСКАНИЯ“
Едуард Самуел Коб от Томпсън Фолз, Монтана, записал се в горската резервна част на 20-и инженерен полк на 22 декември 1917 г. Бил е изпратен на обучение в американския университетски кампус във Вашингтон и зачислен в рота Е, 6-и батальон. Той е един от войниците на борда на кораба „Тоскания“, торпилиран от германска подводница преди пет дни. Военният кораб с 2197 американски войници на борда е потопен край бреговете на Шотландия. Изчезнали са 267 човека.
— Семейната чест е възстановена! — извика Амброуз с чаша шери в ръка и вдигна тост за хеттрика на семейство Арбътнот в Макнаба. Всички седяха в библиотеката, облечени в официалните си дрехи. Роклята на Алекс бе пристигнала заедно с ловния й костюм, въпреки че на нея й се искаше да не беше пристигала, защото тогава щеше да има идеално извинение, за да не отиде на празненството тази вечер. Горещата вана и кратката дрямка бяха върнали силите й, но не можеше да понесе да гледа разочарованието на Локи.
Имайки предвид станалото, той бе проявил благородство. Нещо — инстинкт — беше стреснало елена в момента, в който тя подаваше пушката, и когато отново погледнаха към мястото, на което бе стоял, него го нямаше. Алекс бе изпитала смесени чувства — от една страна, се радваше, че е избягал. Беше прекалено красиво животно и не можеше да понесе да го види убито или както там се наричаше. От друга, искаше Локи да направи своя хеттрик, отчаянието му на брега на реката беше осезаемо и когато тя като по чудо бе уловила сьомгата, той бе изпаднал в еуфория, а радостта му така я бе завладяла, че бе направила това, което реката не бе успяла и почти я бе съборила. И да го предаде, когато победата почти беше в техните — нейните — ръце… Беше направила точно това, което искаше да избегне, и затова бе стояла четири часа в реката — беше му попречила да победи.
Той стоеше до бара с ръка в джоба на карираните си шотландски панталони — всички мъже бяха облечени с такива — и изглеждаше като различен човек от този, когото бяха видели на закуска. Беше се изкъпал и избръснал, кожата му все още беше зачервена от деня, прекаран навън сред природните стихии, и тялото му бе по-отпуснато, отколкото дни наред. Лекарите бяха прави — чистият въздух и движението бяха точно това, от което имаше нужда. Но въпреки че се усмихваше и се включваше в разговора, Алекс виждаше разочарованието под всичко това. Локлан беше истински стоик и не издаваше чувствата си, но тя знаеше, че е провалила уикенда му, и то за какво? Не бе постигнала никакъв напредък в опитите си да го накара да говори или да слуша за Скай, но прекалено силната му реакция още веднъж я беше убедила, че е права, и вече се чувстваше сигурна, че това трябваше да е основната й стратегия, за да разбере какво мисли той. Ако двамата можеха да се съберат отново, Алекс беше сигурна, че ще е постигнала целта си.
— Тази рокля е зашеметяваща — каза Елиз и седна до нея на дивана. — Иска ми се да можех да нося черно.
Алекс се усмихна, благодарна за комплимента. Беше дантела на „Долче и Габана“, без ръкави и с остро деколте и черна панделка под бюста. Издължената й, изваяна — но не тясна — кройка подчертаваше фигурата, но освен това и беше приятна за носене.
— Мисля, че ще изглеждаш прекрасно в черно.
— Не — въздъхна Елиз, сияеща в сребристо. — Наистина изглеждам невзрачна в черно.
Алекс срещна погледа на Ана и двете се усмихнаха.
— Как беше денят ви?
— Още една проклета пъстърва — оплака се Ана. — Те ще ме уморят. Очевидно сме само двадесет минути зад глупака.
— Колко жалко.
— А вие? — попита Елиз.
— Ами, аз успях да уловя сьомга, въпреки че първо почти трябваше да хвана пневмония. — Алекс си пое уморено въздух. — Не, боя се, че ловът на елени ме провали.