Алекс погледна изненадано Джес. Тя беше бившата му?
— Бяха заедно в университета — обясни Елиз, като видя изненадата й. — Ти не знаеше ли?
— Не — поклати глава Алекс. — Ние, ъм… ами, не говорим за личния си живот.
— О, да, вярно, вие сте просто колеги — каза Ема с хитър блясък в очите.
— Да.
— Щом казваш — ухили се тя и повдигна едната си вежда.
— Наистина е така — погледна я озадачена Алекс. — Няма нищо… между нас няма нищо такова.
— О, стига — засмя се Алекс. — Всички виждаме как те гледа.
— Всички виждаме, че не престава да те гледа! — присъедини се към нея и Елиз.
— Не е вярно — възрази Алекс и усети, че се изчервява. Не знаеха нищо за отношенията им, не бяха чули как й бе говорил току-що и нещата, които беше казал. Не знаеха, че това предполагаемо „приятелство“ беше просто представление, фасада пред приятелите му, докато двамата се бореха един с друг, всеки със своята цел да спаси професионалната си гордост. Не знаеха, че той я мрази, че не може да я гледа, че след една седмица тя ще си е у дома и двамата никога вече нямаше да се видят.
Когато внезапно осъзна това, почти се задъха от облекчение. След една седмица животът щеше отново да е нормален — тя щеше да се върне в подредения си апартамент и ранните сесии на пилатес, ще може отново да носи обувки с високи токове и ще й доставят на бюрото специално приготвения за нея обяд. Вече нямаше да взима назаем чужди дрехи и нямаше да дели банята с други хора, нямаше да има повече бисквити с кафето й или зеле с всичко. Най-после щеше да се отърве от западния вятър, който непрекъснато разваляше прическата й, и нямаше да е нужно да убива животни, за да докаже, че е добра в работата си.
Алекс се отпусна, внезапно почувствала се много уморена. Емоционалното и умственото изтощение заради всичко, през което бе преминала, опитите да работи с него — всичко това й бе отнело повече сили, отколкото предполагаше. Беше се оказало прекалено много за нея да живее и диша това без почивка, двадесет и четири/седем.
— Хей, добре ли си? — попита Елиз и докосна загрижено ръката й. — Просто си говорим. Не искахме да кажем нищо. Ако казваш, че отношенията между вас са само професионални, значи е така.
— Не, не е това — каза Алекс и опита да се усмихне. — Току-що осъзнах колко дяволски изтощена съм. Не съм спирала от седмици, а и с днес… просто ми се събра много. Всъщност чувствам се малко замаяна.
— Тук е топло — каза Ема и погледна сводестите тавани, сякаш там се събираше пара.
— Мисля, че просто ще отида и… ще подишам малко въздух — каза Алекс и се огледа наоколо, за да види откъде да излезе.
— Разбира се. Искаш ли една от нас да дойде с теб? — попита загрижено Дейзи.
— Не, всичко е наред. Добре съм. Излизам само за минута.
— Добре. Ще те чакаме тук — усмихна се Дейзи.
Алекс тръгна, но все още беше наблизо, когато чу гласа на Елиз.
— Е! Какво? Той наистина непрекъснато я гледа.
Ръцете я боляха от ръкопляскане. Церемонията и речите продължаваха вече повече от час и от Локлан до нея се излъчваше напрежение. Досега не го беше виждала така, той винаги бе успявал да изглежда спокоен и да крие всички чувства или уязвимостта си зад дебела кожа и раздразнителност. Но сега идваше неговият ред и мъжът на сцената произнасяше реч, изброявайки очевидно многобройните достойнства на Локлан — за нея беше новина това, че точно той бе успял да наложи двадесетгодишното уиски на „Кенталън“ като официално уиски на парламента. Мъжът на съседната маса се наведе и го попита шепнешком:
— Къде е Шолто? Мислех, че ще е тук тази вечер.
— Не, не успя да дойде — отговори Локи, опипвайки папийонката си, и когато мъжът го погледна изненадано — все пак го отличаваха за заслуги към бранша и председателят на компанията трябваше да е тук, — той добави: — Пожарът.
— О, да, да, разбира се — отговори мъжът, като си спомни заглавията и го потупа извинително по ръката. — Много съжалявам за това.
— Благодаря. — Локи се облегна назад с поглед вече върху говорещия на подиума.
— Ти дори не си го поканил — каза тихо Алекс.
— Откъде знаеш?
— Защото, докато говореше, покри гърлото си, гласът ти се промени и започна да мигаш по-бързо — всички невербални признаци за лъжа.
Локи я погледна за момент, докато тя се взираше втренчено в говорителя.
— Хъ. Това беше заради собствената му безопасност.
— Безопасност?
— Разбира се. Щеше да се задави със собствената си злоба, ако трябваше да седи и да слуша всички тия възхвали за мен.