— Мой ред! — извика Сам, тупна чашата си на масата и — за ужас на Алекс — се насочи към нея.
— О. Не… — възрази тя, когато той я сграбчи за ръката и я издърпа да стане с такава сила, че краката й почти се повдигнаха от земята и тя се озова гърди до гърди с него. Последва кратка пауза и когато тя си пое въздух, той се ухили и веднага я наведе надолу.
Тя изпищя от учудване, дългата й коса докосна пода, а стаята се озова с главата надолу, Локи също. Видя го за част от секундата, облегнат на библиотеката, дългите му крака, кръстосани в глезените по онзи негов небрежен начин, едната ръка в джоба, другата хванала чашата. Но в следващата секунда той отново изчезна, или по-скоро тя беше издърпана. Сам бе обтегнал ръка с длан на гърба й, държеше я здраво и уверено, в очите му грееха весели пламъчета, единият му крак беше между нейните, докато я завърташе отново и отново, и отново. Алекс с учудване установи, че той всъщност може да танцува, да я държи наистина както трябва и да води… Нямаше значение, че стаята се въртеше и че тя нямаше представа накъде да отиде и какво да прави. Той просто я поставяше там, където трябваше да бъде, и ако я завъртеше навън, запращайки я като пумпал, после отново с лекота я хващаше при следващия такт и я придърпваше към себе си.
Алекс се разсмя, чувствайки се едновременно щастлива и безпомощна, косата й се развяваше и тя смътно долавяше възгласите и одобрителните викове на останалите, които ръкопляскаха и тропаха с крака. Всички с изключение на Локи, който не бе помръднал нито един мускул, дори и за да поднесе питието към устните си.
Тя се разсмя още по-силно, нещо в държанието му я накара да се държи предизвикателно, когато разбра, че доброто й настроение беше за сметка на неговото. Може и да беше дребнаво отмъщение, но не й беше останало друго оръжие. Толкова за манталитета на изобилността.
Двамата танцуваха и танцуваха, като Алекс се отпусна, а Сам водеше. Ако искаше да я наведе надолу, можеше да го направи, ако искаше да я завърти, можеше и това, да я вдигне от земята и да я завърти — и това можеше, и той го правеше. Алекс не можеше да си спомни друг момент, в който се е чувствала така свободна, и когато песента най-после свърши, двамата подскочиха на място, надавайки вик заедно с всички останали, обвили се един друг с ръце, сякаш бяха стари приятели.
— Това беше невероятно! — извика Елиз, която, разбира се, беше най-щастливата от всички щастливи пияници, когато Алекс, все още замаяна, внимателно тръгна през стаята към мястото, където стояха всички.
— Но нямаше нищо общо с мен — възрази тя и погледна към Джес: — Съпругът ти е невероятен танцьор!
— Знам, научи се да танцува за сватбата ни.
— Ъхъ. Е, ами, получило се е — засмя се Алекс, все още задъхана, с една ръка на гърдите. — Това беше… вълнуващо — допълни задъхано тя. — Не съм сигурна дали някога съм танцувала с някого като него.
— Не.
Алекс затаи дъх и усмивката й замръзна. Въобразяваше ли си, или маниерът на Джес беше малко… хладен?
— Ти ще танцуваш ли? — попита Алекс. — Не виждам защо Дейзи и аз да сме единствените, които ги подхвърлят наоколо. Уф… мисля, че главата ми ще е замаяна дни наред.
— Е, не мога да танцувам със собствения си съпруг. Колко скучно ще е това? — отговори Джес, остави чашата и се огледа за бившия си. — Къде е Локи? Доколкото си спомням, той владееше някои стъпки.
Усмивката на Алекс остана твърдо на устните й, въпреки че сега дори и самото споменаване на името му предизвикваше реакция у нея. Беше му толкова вбесена, че дори не можеше да го погледне.
Чу иззвъняването от получено съобщение на телефона си, който беше на облегалката на дивана, и видя синята светлина да проблясва.
— О — измърмори тя, олюлявайки се леко, докато се пресягаше да го вземе. — Господи, шест съобщения. Кой…?
— О, Локи! Ето те и теб! Ела тук — нареди Джес.
Докато четеше съобщенията, на устните на Алекс се появи усмивка.
— Колко е далече Единбург оттук? — попита тя и в главата й започна да се оформя план. Защо не? Така или иначе, вече всичко беше приключило. Сега със сигурност нямаше конфликт на интереси. А и беше толкова ядосана, внезапно толкова безразсъдна, че самата „погрешност“ беше вълнуваща.
— Не е далече — отговори Ана. — На около шестдесет километра.
Локи се приближи с плавни като на пантера движения.
— Кое е на шестдесет километра?
— Единбург — каза Ана, хълцайки. Тя сложи ръка на устата си, театрално учудена. — О, извинете ме…! На около час е оттука, нали?