— Да. Защо?
— Алекс питаше — сви рамене Ана.
— Локи, танцувай с мен — измърка Джес, протегна ръка и залюля сексапилно бедра. — След като си накарал съпруга ми да пази тайни от мен две години, най-малкото, което можеш да направиш, е да ме завъртиш из стаята.
— Какво е в Единбург, Алекс? — засмя се Елиз, усещайки нещо безразсъдно.
Но Алекс прехапа устна и намигна. Не какво, кой.
— Ще отида да се обадя по телефона — ухили се тя, без да вдига глава, докато пристъпваше несигурно през стаята.
— Къде отиваш? — попита умолително Амброуз, когато мина покрай него. — Да не си лягаш?
— Само ще се обадя по телефона — засмя се тя. — Веднага се връщам.
— Но часът е три и половина сутринта! — извика след нея той.
— Точно. Ще се върна!
Излезе в коридора, залитайки, и тръгна към входната врата — тази сутрин се бе наложило да се наведе почти цялата през прозореца, за да намери сигнал. Извън огряната от огъня стая беше хладно и кожата на голите й ръце настръхна на студа, докато тя се опитваше да отвори всички ключалки и резета на огромната врата с бавни и несръчни пръсти.
— По дяволите — изсъска тихо тя, когато счупи нокът, борейки се с последното резе. Беше старо и заяждаше, и се освободи само със силно дръпване. Алекс отвори вратата и си пое рязко въздух, когато нощният хлад се втурна вътре…
— На кого се обаждаш?
Гласът беше строг и тя се обърна изненадана. Локи минаваше покрай коледното дърво и идваше към нея. Беше свалил кадифения си жакет — и това не беше учудващо, имайки предвид изпълненията им от по-рано, — папийонката му беше разхлабена, ризата отчасти измъкната. Когато го видя, тя усети свиване в стомаха. Локлан се движеше из къщата, сякаш беше негова.
Алекс се обърка. Той защо беше тук? Джес не беше ли го грабнала за една румба?
— Защо не танцуваш?
— Отговори на въпроса — сопна се той. — На кого се обаждаш?
Беше спрял точно пред нея и се опитваше да я стресне с размерите си, с факта, че това беше неговото място, неговите приятели, не нейните.
— Не е твоя работа — каза тя и доброто й настроение отпреди малко започна да избледнява.
— Моя работа е, когато се обаждаш на братовчед ми.
— Какво? — извика тя, без да може да повярва на ушите си. — Наистина ли мислиш, че имаш пра…
— Дай ми това. — И преди тя да успее и да мигне, Локлан бе грабнал телефона от ръката й.
— Как смееш! — извика ядосано Алекс и протегна ръка, но той само го вдигна по-високо, отдалечавайки го от нея. — Нямаш право да се месиш в личния ми живот.
— Личен…? — Той погледна екрана и изражението му се промени, когато видя името на него. — Мислех, че се обаждаш… — Гласът му замря в оглушителна тишина.
Шолто? Беше помислил, че тя се обажда на Шолто като шпионин, който съобщава на председателя какво е станало на вечерята? Ха! Сякаш той вече не беше разбрал, телефонът му сигурно не е спирал да звъни цяла вечер.
Локлан отпусна ръка и тя грабна телефона от него.
— Каза, че между вас няма нищо. — Говореше тихо. Тя не можеше да го разбере — никога не бе го разбирала и сега, след достатъчно шампанско с уиски, за да се напие, пак нямаше никаква разлика.
— Така ли? Е, може би тогава е нямало, но нека си признаем, сега всичко е различно. Благодарение на изпълнението ти тази вечер всичко се промени — каза подигравателно тя. — Сега, когато най-вероятно заради теб и двамата изгубихме работата си, можем да правим каквото си поискаме, по дяволите — добави тя и вдигна пиянски ръце към небето. — Вече дори няма нужда да се преструвам, че те харесвам.
Той се втренчи в нея.
— Значи това е… това е великият ти план. Ще преследваш Калъм?
— Ще го преследвам? — присмя се тя. — Моля ти се! Не беше нужно да правя каквото и да било. Той съвсем ясно ми дава да разбера, че е на разположение. Трябва само да кажа да.
Видя как челюстта му пулсира, когато стисна зъби.
— И, естествено, разбираш, че си само една от многото? Искам да кажа, знаеш какъв е, нали?
— Да. Той е забавен. И смешен. И чаровен. И толкова различен от теб, колкото е възможно — предизвика го тя. — Всъщност почти не мога да повярвам, че сте родни…
— Достатъчно.
— Не, всъщност не е — отговори Алекс, решена да му се противопостави. Не беше успяла да го накара да мисли като нея, не беше успяла да го победи в лова, но можеше да му се противопостави сега и щеше да го направи. И макар че се налагаше да е в неговата компания, тя вече нямаше да е търпеливата, многострадална, издигнала се над нещата професионалистка, защото той вече не беше неин клиент. Щеше да прави каквото намери за добре. Ако искаше, можеше да се държи точно толкова зле, колкото и той. Беше свалила ръкавиците.