Дали беше започнало в онзи първи момент? Как можеше да е така? Беше обучена да различава човешкото поведение, да улавя невербалните сигнали, които хората дори не осъзнаваха, че издават. Немислимо беше да не е видяла това в себе си.
Не, двамата воюваха от самото начало, това беше естественото им състояние, страстта от миналата нощ беше само моментен, мимолетен резултат от прекалено много уиски, погрешен ход в объркването и хаоса, който следваше винаги, когато бяха заедно.
След закуска се върна в стаята си и си взе дълга вана. Дейзи бе предложила чай в кафенето на селото, докато се предполагаше, че мъжете ще играят голф „ако успееха да замахнат, без да паднат“.
Алекс се облече и се присъедини към другите на стълбището отпред и докато минаваше през вратата, за първи път забеляза една голяма връзка имел да виси отгоре. Това я накара да спре сякаш бе видяла плакат, който показва на всички тайната им страст. Дали е бил там снощи? — зачуди се тя, втренчена във вратата, сякаш очакваше да види върху нея техния отпечатък.
За нейно облекчение тръгнаха, преди мъжете да се организират, и в колата всички говореха оживено въпреки махмурлука си. Алекс смяташе, че е естествено тя да е най-мълчаливата, все пак беше нова тук, външен човек. Локи дори не я беше поканил, не и истински, не и както трябва — и тя седеше, опряла лакът на прозореца и брадичка в ръката си, и гледаше през прозореца, докато пътуваха през осеяните с рододендрони поляни към селото.
Самото кафене беше красиво — малка белосана сграда с издадени навън прозорци, която гледаше към площада. Успяха да намерят маса до прозореца, в средата на която треперливо гореше свещ. Дейзи и Ема отидоха на касата да погледнат сладкишите във витрината.
— Имаме късмет — въздъхна Елиз и съблече палтото си. — Обикновено идваме тук веднага след службата в църквата и не успяваме да намерим маса.
— Колко хубаво — каза с безизразен глас Алекс и се усмихна, докато се преструваше, че чете менюто. Само още няколко часа и всичко това щеше да е останало зад нея.
— Кифличките изглеждат така, сякаш могат да съживят и умряла крава — каза Дейзи и седна тежко на стола. — Ще си взема две.
— Аз ще се почерпя с един еклер — заяви Ема с блеснали очи. — От години не съм яла еклер.
Сервитьорката дойде и взе поръчката им.
— А вие нищо ли не искате с чая си? — обърна се тя към Алекс, докато проверяваше записаното.
Всички я погледнаха с очакване.
— Една маслена бисквита — каза най-после тя, чудейки се как ще успее да я преглътне. Снощната катастрофа не само че не избледняваше в ума й, а по-скоро започваше да придобива значителни размери като една от онези вакуумирани кърпи, сложени във вода. В очите й напираха сълзи, гърлото й се беше свило, устните й се отпускаха в ъгълчетата всеки път, когато забравеше да се усмихва.
Как бе допуснала това да се случи? Как можеше отново да се изправи пред него?
— Захарта ще те ободри. Тази сутрин изглеждаш много бледа — каза мило Ема.
Тонът на Ема предполагаше, че иска да каже нещо като „болнава“, другото обичайно описание за нея в тази част на страната. Очевидно телесни мазнини с индекс шестнадесет и пулс шестдесет и четири в покой не са желаното състояние тук, както бяха в Ню Йорк.
— Ти какво ще правиш на Коледа, Алекс? — попита весело Елиз, сякаш усетила притеснението й.
— Ще си бъда у дома.
— Ще правиш ли пуйка?
— О, не, ще съм сама, така че сигурно ще си направя само салата.
Последва удивена тишина.
— Салата? На Коледа? — избъбри Дейзи и без да иска, угаси свещта.
— О, виж какво направи сега — сви устни Елиз.
— Да не си полудяла, по дяволите? Не може така! Ела и я прекарай с нас! — продължи Дейзи, а Алекс бръкна в чантата си и извади кибритени клечки, заедно с които излезе и купчинка визитки, която падна на пода.
— О, господи, не, не мога да го направя — обърна се Алекс към Дейзи, която все още изглеждаше изумена. След това извади кибритена клечка и опита да я запали, но тя се счупи. Също и следващата. Беше много несръчна и непохватна.
— Ето — промърмори Ема, протегна ръка надолу и взе визитките. Усмихна се и й ги подаде. Едната беше на „Серенео“?